— Не бива — кратко отговори той. — Ти си още… млада. Няма да ти позволя да умреш заедно с такъв грохнал старец като мен…
— Не, не… По-добре е… Ако ви изоставят…
— Какви ги говориш… — леко повиши глас старецът. — Нали са те възпитавали в такъв решителен момент да не вършиш глупости… Ти ще отидеш там… и ще живееш, сякаш нищо не е станало… Аз не ти нареждам и не изисквам от теб, за да не те затруднявам. Просто живей… Най-важното е да живееш дълго… Влюби се и се омъжи… През цялото време едно и също ти повтарям, че за теб всичко е направено, за да живееш безгрижно, без лишения… Но съм длъжен да ти кажа, че животът е трудно изкуство… и горчиво…
Девойката не издържа повече, махна с широките и дълги ръкави на кимоното и заби лице в татами. Нейните тънки рамене притрепериха, чуха се ридания. Старецът хвърли поглед към появилия се Йошимура и твърдо каза:
— Побързайте… Пътищата ще станат непроходими…
Йошимура излезе, а Ватари сякаш изведнъж си спомни нещо и каза:
— Ханае…
Момичето изправи обляното си в сълзи лице.
— Покажи се!
Като източи врата си, тя няколко пъти дълбоко въздъхна и стана.
Оби21 зашумоля и коприненото кимоно се свлече от раменете й и в полумрака на стаята като лек аромат се появи снежнобялото, добре развито тяло с леко наклонени рамене.
Старият я погледна един-единствен път и затвори очи:
— „Жена на Япония“… — промърмори той. — Ханае, роди деца…
— А?!
— Казвам, роди деца. Ще имаш хубави, здрави деца… Намери си добър човек, макар и да не е японец, това не е толкова важно… И роди много деца…
Когато старецът забеляза Йошимура, който беше с лице към стената, му каза:
— Заминавайте…
Йошимура метна една пелерина върху момичето и го побутна.
— Сега отговаряш за Ханае. Пази я.
— Слушам! — Снажният Йошимура падна на колене, опря длани в татами и се поклони. — Председателю, сбогом…
— Време е… — старият отново затвори очи. — Побързайте…
Шумът от стъпки и ридания се отдалечи. След известно време се дочу шум на мотор. А после и той затихна. Остана само боботенето в планините Канто, където ставаше изригване, и скърцането на къщата. Тези звуци бяха прекъснати от свистене. В къщата нахлу вятър.
В светлината откъм градината се очерта сянка.
— Тадокоро-сан, вие ли сте? — едва чуто промърмори старецът.
— Сякаш приближава тайфун — каза професорът. — Дали ще успеят Ханае и останалите…
— И вие не заминахте… — старият отново затвори очи и се прокашля кратко и мъчително. — Впрочем така си и мислех…
Очите на професора бяха хлътнали дълбоко, а около тях имаше големи тъмни кръгове. Сякаш беше остарял с още десет години. Лицето му се беше изострило. Дори широките му и силни рамене бяха станали мършави. Венецът от коси, останал върху плешивата му глава, сега беше съвсем бял. Професор Тадокоро така се беше променил, че и учениците му не биха могли да го познаят.
— Ако имаше още един джип — промърмори професор Тадокоро, докато оглеждаше стаята, — щях да се кача в планината, но…
— В такъв момент няма да можеш да се качиш в планината — старецът ту отваряше, ту притваряше очите си… — Доживяхме… Колко още остава…
— Може би около един-два месеца — професорът крадешком си избърса очите. Не, в тях нямаше пепел, а бяха сълзи, които и след като ги избърса продължиха да се стичат по бузите му. — Хората ще могат да живеят още… Половин месец… Или три седмици…
— Тадокоро-сан — старецът попита по-силно, сякаш внезапно си спомни нещо. — На колко сте години?
— Шестдесет… и пет… — професорът леко се усмихна, по лицето му се стичаха сълзи. — Ако бях останал в Университета, тази години щях да се пенсионирам. Щях да си прочета юбилейната лекция, а след това…
— Шестдесет и пет?… Вие сте още млад… — промърмори старецът. — Защо искате да умрете?…
— Не зная, много ми е тежко — едва чуто каза професорът. — Може би от мъка… Знаете ли, въпреки че доживях до тези години, — в мен все още си остана нещо детско…
— Казвате от мъка, хм…
— В началото бях решил да премълча — неочаквано силно каза професорът, сякаш не беше в състояние да се пребори с чувствата си. — Когато забелязах това… Учените много отдавна се стремяха да се държат на разстояние от мен… В началото го почувствувах съвсем интуитивно. Спомняте ли си, когато се срещнахме с вас за първи път в хотела и вие попитахте коя черта е най-важна за учения природоизпитател и аз ви отговорих — интуицията. И когато моята интуиция ми подсказа това, аз се смразих. В същото време си помислих, че на когото и да го кажа, никой няма да ми повярва, а освен това нямах и доказателства. Реших за запазя всичко в себе си, да го скрия от хората…