— Все едно, биха узнали…
— Но много биха закъснели — гласът на професора трепереше и пресекваше, сякаш беше на изповед. — Нямаше да се вземат и необходимите мерки навреме… Дълго щяха да изучават този катаклизъм на природата. Биха закъснели с година, дори с две и нямаше да успеем да се подготвим за срещата с него… При сегашната академична система споровете и обсъжданията щяха да продължават до последната секунда. Науката не вярва на интуицията. Необходими са доказателства. Трябва да се изпишат много листа, таблици, формули, диаграми. Никой не те слуша ако заявиш, че с цялото си същество предчувствуваш необикновени промени. А още повече мене никой не би ме слушал… Нали не могат да ме търпят в академичните среди…
— Казвате, че бихме закъснели? — с подчертан интерес попита старецът. — Да, жертвите биха били два-три пъти повече… А вие изнесохте всичко… Отстоявахте своето… Дори приехте оскърбителното прозвище „пияница“, „учен — глупак“, „безумец“… Работили сте без да се щадите… Така си и мислех…
— Да, в същност… — гласът на професора пресипваше. — В същност исках да скрия това, което видях благодарение на своята интуиция. Да скрия целия материал, който бях събрал като потвърждение на своята интуиция… Аз не бях на себе си… Исках колкото се може повече хора да загинат заедно с Япония, с тези острови…
Старецът мълчеше.
— Нима това не е странно! Откровено казано, исках да се обърна към всички японци с призива… Да им кажа: „Приятели, Япония, нашите острови, нашата земя… ще бъде разрушена, ще отиде под водата и ще загине. Хайде и ние, японците, да умрем всички заедно с нашите любими острови…“ Понякога ми идваше на ум, че така ще бъде по-добре. Защото… Само като си помисля за мъките и горчивината, които ще трябва да изтърпят японците, които ще успеят да избягат…
Отново се чу свистенето. Леденият вятър носеше влага и миризмата от близкото вече море.
— Тадокоро-сан… Вие ерген ли сте? — отново попита старият, като се прокашля.
— Да.
— Едва сега разбирам… Вие сте влюбен в тези острови, в Япония…
— Да, така е — професорът сякаш се зарадва, че най-после може да каже гласно това, което чувствуваше. — Да… По-точно е не влюбен, а изпитващ велика любов…
— И в организма на тази любима се откриха признаци на неизлечим рак…
— Да… — професорът закри лицето си с длани и заплака. — Точно така е. От момента, в който усетих това, реших да умра заедно с тези острови…
— По-точно е самоубийство по предварителна уговорка на влюбените… — старецът почувствува, че нещо отново го дави в гърлото, но не беше кашлица, а му стана смешно от собствените му думи. — Японците… Те са странен, смешен народ…
— Знаете ли, че дори имаше момент, в който си мислех, че ще бъда разбран. Само трябваше да направя своето обръщение — промърмори професорът, като шумно смръкна с нос. — Но след това реших, че не бива да се заставят хората да умрат заедно с жената, в която самият аз съм влюбен…
— И навярно не защото сте искали лично да я притежавате, а защото, като се обърнете към всички с вашия призив, неочаквано много хора ще изпаднат в такова състояние…
— Да, да… надявах се, че ще ме разберат… — професорът вдигна към небето обляното си в сълзи лице. — Японците… Та нали те не са се преместили просто отнякъде, за да живеят на тези острови… Пък и дори и тези, които са дошли отнякъде… Японците… Това не са само хората, нали разбирате?… Това са четирите острова и всичките малки островчета, тази природа, планини, гори, треви, зверове и птици, градове и села, останки от живелите преди хора… Ето това са японците като цяло… Дали е човекът, или планината Фуджи, дали са Японските Алпи, или планината Тоне, нос Ашидзури — всички те са от една кръв. И ако тази префинена природа, тези острови… всичко се разруши, изчезне и загине… тогава ще престанат да съществуват и тези, които се наричат японци…
Отнякъде глухо се донесе грохот на взрив. И само след секунда под небето се чу такъв трясък, сякаш удариха стотици мълнии.
— Мисля за себе си… Като че ли не бях ограничен човек… — продължи професор Тадокоро. — Къде ли не съм бил… Само в Антарктида не съм ходил. На младини пътешествувах, наблюдавах планините, континентите, природата. Когато на сушата вече нямаше непознато за мен място, започнах да наблюдавам дъното на океана. Разбира се, видях много страни и хора, но възприемах всичко като проява на живот, който се развива на определен участък, в обкръжението на специфична природа… Работата е в това, как да ви кажа, просто обичам тази планета, която се нарича Земя. А след като видях и разбрах много, накрая се влюбих в тези острови, в Япония. Сигурно съм пристрастен към нея, та нали тук съм се родил. Но трябва да кажа, че никъде в света няма такива острови, където хората да са имали такава богата история, сред толкова изтънчена природа, удивително разнообразна по климат и по релеф. Влюбването ми в тези острови, които се наричат Япония, беше равносилно на любовта ми към чистокръвна и типична японка… Така че, ако загине жената, на която съм посветил целия си живот, той по-нататък губи всякакъв смисъл за мен… На тези години нямам намерение да се влюбвам втори път или да се женя… Най-важното е, че в последните минути, в тези последни мигове съм с нея… С нея, когато умира… Кой ще бди над последния й дъх? Кой ще бъде с нея, когато тези острови загиват, ако не аз? Кой?