Риданията заглушаваха думите му.
Кашлицата на стареца ту се усилваше, ту отслабваше. С пресипнал глас той каза:
— Какъв удивително млад народ са японците — старият тежко въздъхна. — Вие ми казвате, че у вас има нещо детско… Но нали всички японци досега са били щастливи деца… Те са живели едва ли не две хиляди години в топлите и ласкави обятия на тези острови. И ако са заминавали, са можели да се върнат обратно… И точно като малки деца са можели да затичат към къщи и да се сгушат в гърдите на майка си и да плачат, да плачат, ако не им е провървяло в играта… Това са хора, като вас, които обожават своите острови, своята майка… Но… нали знаете, че има случаи, когато майката може да загине…
Веждите на стария трепнаха. Погледът му стана чужд и разсеян, сякаш си спомняше за нещо много далечно…
— Още съвсем малък останах кръгъл сирак. Загубих баща си и майка си по време на изригването на вулкана Бандай през 1888 година… Този факт не се споменава в моята биография по няколко причини… Тогава бях на седем години… Взе ме при себе си една млада и ласкава жена… Наистина прекрасна японка… Тя ме възпитаваше като родна сестра, като родна майка… Удивително, нали… Но… И тя загина по време на голямото земетресение Шьонан през 1894 година… Съдбата ми много странно се преплита със земетресенията и изригванията… Аз отидох там, където извозваха тежко ранените, струва ми се беше будистки храм… Приближих се до нея и плаках, плаках… Твърдо бях решил да умра заедно с нея… Дали усети това в предсмъртния си час, не зная… Но преди да затвори очите си завинаги, тя изведнъж каза: „Живей, дори и да ти е тежко, живей… И порасни голям, остарей…“ А след това аз три дни плаках до нейното тяло…
Професор Тадокоро слушаше стария с почтително отпусната глава.
— Сега на японците им се налага да страдат. Докато бяха островите, те имаха дом, където можеха да се завърнат, имаха родина — майка, която обгръщаше своите деца с любов и ласки… Не са много народите по света, които толкова години са обитавали топъл и пълен с щастие дом. Колко повече са тези, на които им се налага да скитат без родина, без собствена земя, да живеят в лишения и мъки… На вас ви е добре, вие сте влюбен в своята майка — земя… А тези, които успяха да се спасят и избягаха оттук, ще се чувствуват все по-зле… Техният дом е потънал, изчезнал… Нишките, които водят назад, са прекъснати… На тях им е съдено да крачат през бурите по света, без да имат роден дом, свои острови, където биха могли да успокоят изтерзаното си сърце… Но това е единствената възможност за японците да излязат от детската си възраст, независимо дали го искат, или не… Тези, които са загубили своя роден дом, сега трябва да имат работа с народи, които са преминали през огън и вода, които са познали хилядолетни страдания… или са народи — изостанали и невежи… Може би японският народ ще изчезне, погълнат от другите… Но на мен ми се струва, че това не ще е толкова лошо. А може би японците, всичко се случва на света, ще се превърнат в нов народ, „пораснал“, устремен в бъдещето… Но може да се случи и друго… понеже кръвта на японците, техният език, привички и нрави няма да изчезнат изведнъж… Те ще образуват някъде своя държавица… Ще слязат до равнището на жалък народец, способен да остави в наследство на потомството само проклятия и недоволство към целия свят… И ще живеят, потънали в тъга по загубената родина, в недоволство от своята съдба… Разбирате ли, професор Тадокоро, за какъв залог става дума?… Сигурно е хубаво това — да приемете последното издихание на своята любима до краката й. Но Тадокоро-сан, вие можете да благословите бъдещето на своите братя и сестри, които избягаха от потъващия си дом… Да, никой няма да чуе вашата благословия… и навярно никой никога няма да узнае за нея. Но все едно, Тадокоро-сенсей, вие сте спасили десетки милиони свои съотечественици. Разбирате ли? И аз знам това, признавам го… Тадокоро-сенсей… Нима е малко това, което сте направили?…