— Да — в знак на съгласие кимна професорът. — Разбирам…
— Най-после. Щом е така, нищо повече не ми трябва… — старият тежко въздъхна. — Вие бяхте за мен последният и най-тежък проблем… Да си призная, не ми се искаше да ви оставям насаме с вашите мисли… Да, това бе единственото, което ме мъчеше… Като камък ми беше на сърцето… Но след като ви изслушах, ми се струва, че най-накрая разбрах японците… В тях има нещо, което аз не можех да разбера…
— Как така? — тонът на стареца накара професорът почти машинално да зададе този въпрос, без да влага в него особен смисъл.
Старият кратко въздъхна. Помълча, след което прошепна:
— Аз… не съм чистокръвен японец… — той отново замълча и след кратка въздишка каза: — Баща ми е бил китаец… Монах…
Професорът почака, като мислеше, че старият ще добави още нещо, но той мълчеше.
— Ватари-сан…
Тадокоро разбра, изправи се и седна до възглавницата на постелята. Дълго гледа стареца, после покри лицето му със захвърленото върху татамите синьо-виолетово кимоно. Вятърът в стаята духаше все по-силно, кимоното трептеше. Професорът отиде в градината и донесе няколко камъчета, които постави върху ръкавите на кимоното.
След това отново седна до възглавницата на стареца и печално скръсти ръце.
Свистенето на вятъра се заглушаваше от страшния грохот. Земята се залюля. Някъде в изоставеното железобетонно здание с трясък се отчупи и падна стоманена греда.
Върховният момент настана през месец септември.
Спасителните работи, които граничеха с безумие и продължаваха между тайфуните, бяха напълно прекратени в края на месеца, в деня, когато изведнъж загинаха четири отряда спасители, а десантният кораб, който с мъка успя да вземе на борда сто човека и излезе в открито море, попадна под прекия удар на тайфуна и потъна.
Шикоку, след като се беше преместил с около сто километра на юг, беше вече под водата. Южната част на Кюшю, която се беше откъснала от острова и изместила с десетки километра на югозапад, също потъна. Веригите Асо и Ундзен в северната част на Кюшю, които едва се показваха над водата, продължаваха да изригват. Западна Япония, след като се беше отделила от Хоншю до езерото Бивако, се завъртя, сякаш бяха отсекли главата на Дракона, с източната си страна на юг и продължаваше да потъва в морето, като се разпадаше на малки късове. В областта Чихоку планинският район Китаками се беше гмурнал под водата на стотици метри дълбочина, докато планинската верига Оу, разпукана, продължаваше да изхвърля огън и дим. Смяташе се, че от Хокайдо само върхът Асахи може да остане над водата.
Заключителният акт на трагедията се разигра в Централния планински масив Канто, към който никой не можеше да се приближи. Тук продължаваха силни изригвания. Енергията, предизвикала преместването, продължаваше да подхранва все нови и нови топлинни потоци, а морската вода проникваше в скалните масиви в момента на разпукването им. Планините се рушаха, взривяваха, парчета скална маса летяха във въздуха, а целият масив продължаваше да се премества надолу по шелфа към морските дълбочини. По едно време бреговата линия сякаш се надигна. Но това не беше нищо друго, освен последно издигане, което се наблюдава при потъването на кораб. Преди да потъне, той се накланя на една страна, тогава единият борд се издига по-високо от другия. А тук силата на слепия гигант теглеше останките от архипелага в океанската бездна.
В каюткомпанията на „Харуна“, където се намираше щабът Д–1, Наката продължаваше както преди трескавата си работа по обработването на постъпващите данни. И изведнъж установи, че няма какво повече да се прави. Абсолютно нищо. Разбира се, предстоеше му да прерови цялата камара най-различни материали, за да си напише отчета и да го завърши с кратката фраза „Операцията приключи“, но вече никакви нови данни не пристигаха.
Изведнъж забеляза върху светлинното табло съобщение, което беше изпратено от спътника за свръзка: „КРАЙ — X, Х-О9.3О.ОООО J“.
Той се хвана за лицето, подръпна израсналата до гърдите му брада. След това взе от пепелника някакъв фас, искаше му се да запуши, но никъде не можа да намери клечка кибрит.
Влезе Юкинага. Лицето му имаше землисто сив цвят, бузите му горяха, а в очите нямаше никакъв блясък.
— Още ли работиш?! — почти с възмущение възкликна той. — Операцията е прекратена още в полунощ. Колко пъти искаш да ти се повтори?…
— Моля те, дай ми кибрит — помоли Наката. — Нима Япония вече е потънала?