— По телевизията са предавали снимки от самолет. Преди тридесет минути е станал последният огромен взрив в Централния масив — каза Юкинага, като протягаше към Наката пламъка на запалката си.
— Все още има нещо над водата, но пропадането и спускането продължава. Няма да е за дълго…
— „Още не е потънал «Тейен»“ — издекламира Наката и сви юмрук. — Казваш, че операцията вече е завършила…
— Минава осем часът — Юкинага се облегна на стената и опря ръце в гърдите си. — Ти съвсем нещо си…
— В крайна сметка колко човека се спасиха?
— Не е известно. От края на август нямаме данни — Юкинага уморено се прозя. — Сега по телевизията предават обръщението на Генералния секретар на Организацията на обединените нации към всички народи в света и речта на японския премиер. Да я видим ли?
Като гасеше цигарата си в пепелника, Наката бързо стана.
— Край… Операцията е завършена… Хайде да излезем на палубата.
Наката с широки крачки крачеше по коридора и си подсвиркваше мелодията „Ни дим, ни облаци“. Юкинага се подразни, но го последва.
Палубата беше осветена от ярки слънчеви лъчи. Във водата не се виждаха нито пемза, нито пепел, които напоследък плуваха в изобилие около кораба. Морето беше черно, вятърът свистеше, а „Харуна“ се движеше със скорост двадесет и осем възела в час.
Небето беше сиво-синьо, но сякаш в дълбочините на тази синева се настояваше една белезникава мътилка.
— Жега — заговори Наката, като примижа с очи. — Слънцето е толкова високо. Нали сега е сутрин?
— По японско време, а ние от четиринадесет часа сме на път към Хаваите…
— Значи вече не се вижда и димът на Япония?
Наката беше сложил ръка на челото си, за да се предпази от яркото слънце и гледаше хоризонта в северозападна посока. Над него висяха сиви облаци. Наката не знаеше къде се намира „Харуна“ и не можеше да определи дали това са облаци, или дим от изригване.
— „Още не е потънал «Тейен»“ — отново каза той с шеговит тон.
— Да беше си починал малко предложи Юкинага. Май нещо не си много в ред…
— И така, край… — Наката се беше облегнал на перилата и гледаше безцелно в небесната синева. — Потъна Японският архипелаг… Да му кажем „БАЙ — БАЙ“… Дай ми цигара!
— Да, край… — Юкинага му протегна кутията с цигари. — Край и на нашата работа…
Наката стискаше между устните си цигарата и гледаше стремително бягащите вълни. Но защо ли не искаше огънче?
— Да, и на работата… — бавно промърмори Юкинага. — Вчера сънувах Онодера. През цялото време имам чувството, че е жив… Ти как мислиш?
Наката не отговори. После неясно промърмори със задавен глас:
— Колко… ужасно съм уморен…
Юкинага внезапно се обърна. Огромното тяло на приятеля му безсилно висеше на перилата. Незапалената цигара беше паднала от устата му и се бе омотала в космите на брадата.
— Слушай, Наката…
Когато изплашеният Юкинага докосна рамото на своя другар тялото се свлече от перилата и шумно рухна върху палубата. Наката хъркаше с разперени ръце. Широко отворената му уста се осветяваше чак до гърлото от силното слънце.
На Онодера му се стори, че извика: „Горещо е! Тук е толкова горещо! Защо не включите климатичната инсталация?… Или по-добре да пием по една студена бира!…“
Той притвори очи и видя малко, кръгло лице на момиче. Нейните големи очи загрижено го гледаха:
— Боли ли те? — попита момичето.
— Не, но ми е много горещо — той едва мърдаше устните си. Пречеха му бинтовете, които покриваха цялото му лице. — Нали скоро ще влезем в субтропика?
— Да — каза момичето и очите й станаха тъжни.
— Свърза ли се с Наката и Юкинага?
— Още не…
— Нищо, може би скоро ще се свържем — каза Онодера. — Все пак ще се срещнем, на Таити. Знаеш ли колко е хубаво там?… Да, там е по-горещо…
Онодера вече не виждаше лицето на момичето. Отново дремеше, но изведнъж почувствува нещо студено на челото си.
— Ох, как ми стана добре… — промърмори той. — Стана по-хладно…
Онодера отново видя лицето й. Огромните й очи бяха пълни със сълзи…
Неочаквано той си спомни: Вулкани… Изригвания… Вертолети… Рейко… Рейко?… Сняг… Земетресения… Разрушаващи се планини… Нажежена пепел… Вулканични бомби… А отгоре тече лава, пурпурночервена тежка лава…
Онодера се сепна и попита:
— Япония потъна ли вече?
— Не зная, но…
— Все едно, ще потъне… — промърмори Онодера. — Или вече е потънала…
Той затвори очи, нещо заседна в гърлото му, бузите му се навлажниха от сълзи…
— Спи… — говореше момичето, докато бършеше сълзите му със студената си ръка. — Ти трябва много да спиш…