— До дъното остават четиристотин метра — обяви той, като не снемаше поглед от приборите и малко по малко започна да изхвърля баласт. Скоростта на потъване намаля — от метър и половина на метър и двадесет сантиметра, на един метър, още по-малко… С едно завъртане на ръчката двата винта заеха вертикално положение. Батискафът с тихо бръмчене все повече и повече забавяше спускането. Моторът спря, когато скоростта достигна половин метър в секунда. Продължаваха бавно да потъват. До дъното оставаха петдесет метра. Гондолата леко потръпна и се олюля от спускането на предпазната котва. Поради отделянето на баласт, скоростта на потъването падна до двадесет сантиметра в секунда.
— Показа се — въздъхна доцент Юкинага.
При кръстосването на лъчите от носовия и кърмовия прожектори се появи неясен жълто-кафяв кръг. Постепенно светлината се засилваше и контурите му се очертаваха по-добре. Тук-там над него кръжаха малки мътни кръгове, които наподобяваха гевреци, образувани от неотдавна изхвърлените баластни топчета. Предпазната котва се заби в дъното. Батискафът постепенно преустановяваше потъването и накрая спря на метър и половина от дъното.
Когато едва забележимото течение започна да отнася жълто-кафявата мътилка, съвсем ясно се очерта студената пустиня на морското дъно. Лъчите на всички прожектори падаха отвесно, без да се разсейват. До самото дъно водата изглеждаше тъмновиолетова, почти отговаряше на човешката представа за морска бездна. Непрогледен мрак плътно настъпваше от всички страни към осветеното пространство. Водата в морската падина беше съвършено прозрачна.
„Вадацуми“ висеше във водата като неподвижен балон, завързан с къса котвена верига. Той беше замрял като живо същество, удобно застанало на последното звено на веригата, или наподобяваше йога, седящ в поза на съзерцание на края на хвърлено във въздуха въже… Шестте му очи изпускаха шест снопчета светлина. Великата мъртва тишина на гигантските морски дълбини притискаше от всички страни тази крехка черупка, която понасяше върху себе си налягане от осемстотин атмосфери. Дори и плътността на водата беше с четири процента по-висока от обикновената. Огромна маса вода тегнеше над обширното пространство на дънната пустиня, покрита с лепкава кал. Температурата в гондолата се понижи до дванадесет градуса, а на водата — градус и половина. Тримата пасажери, потиснати от непосилното бреме върху плексигласовите илюминатори с диаметър петнадесет сантиметра, едва дишаха.
— И така — проговори Онодера с пресипнал глас, — намираме се на дъното на морската падина. Дълбочината й е седем хиляди шестстотин и четиридесет метра.
Сякаш събудени от неговия глас, двамата учени възбудено зашепнаха.
— Ето там — професорът посочи с пръст.
Доцент Юкинага кимна. По дъното от запад на изток се простираха вълнообразни следи.
— Неотдавна — започна доцент Юкинага — тук от запад на изток е преминал внезапен и достатъчно силен дълбоководен придънен поток. А там има стари вълнообразни следи, преминаващи от юг на север.
— А онова какво ли е? — попита професор Тадокоро. — Толкова дълго, приличащо на канавка.
— Не разбирам — поклати глава доцент Юкинага. — Не е ли следа от някакво животно?
— Нима считате, че морското дъно се обитава от такива огромни голи охлюви! — възкликна професор Тадокоро. — Дебели по няколко метра.
В гондолата на няколко пъти прищракна фотоапарат и на дъното пробляснаха къси пламъчета. Професор Тадокоро стискаше в ръцете си силно чувствителен гравитомер.
— Ще можем ли да се придвижим на такава дълбочина? — попита Юкинага. — Напред и надясно под ъгъл седем градуса.
Онодера включи телевизора и изхвърли малко баласт. Зад илюминатора отново се вдигна мътилка. „Вадацуми“ едва-едва се дигна, така че корабната верига само леко потрепера. С помощта на хидро ракета Онодера внимателно завъртя кораба, заобиколи котвената верига и насочи батискафа с минимална скорост напред.
Мътилката постепенно се утаи, при което на морското дъно се откри дълъг ров с ширина седем-осем метра. Той приличаше на следа от пропълзяването на огромно животно или от търколил се огромен камък.
— По-нататък има още… — измърмори под носа си доцент Юкинага. — И много…
— Какво е това според вас? — попита професор Тадокоро.
— Нищо не разбирам — поклати глава Юкинага. — Два-три пъти съм слизал в морски падини, но такова нещо виждам за първи път.
Широки ровове пресичаха морското дъно от изток на запад. Беше трудно да се определи дължината им, а ширината беше от четири-пет до осем-девет метра. Сякаш нещо се бе придвижило по морското дъно. Гигантско нещо, непознато досега…