— Плътността е едно цяло и петдесет и три хилядни! — изуми се професорът. — Та това е много повече от максималната плътност на морската вода!
— А плътността на солите — доцент Юкинага изведнъж се запъна. — Но естествено тя би трябвало да бъде по-висока. Нали в нея се съдържат голямо количество йони на метали, особено на тежките метали.
— Да се вземе проба от морската вода! — разпореди професорът.
Като пускаше третата осветителна ракета, Онодера изведнъж инстинктивно почувствува някаква опасност и изхвърли голямо количество баласт. Кълбата от мътни облаци рязко се отдалечиха към дъното.
— Какво правите? Та нали още…
В този миг дълбоководна придънна вълна със страшна сила удари „Вадацуми“ отстрани. От този удар той се завъртя на деветдесет градуса и в наклонено положение се измести с няколко метра встрани.
„Земетресение — помисли си Онодера. — За първи път изпадам на дълбочина в такова затруднено положение. Да не би…“
Гондолата се клатеше със скърцане. Онодера изхвърли баласт. След това съобрази, че част от колебанията на кораба са от провисналата корабна верига и от дебелото въже с бордовите прибори. Като вдигна едновременно приборите и веригата, той включи двигателя. Внезапно люшкането се прекрати. Онодера обърна батискафа на сто и осемдесет градуса. Скоростта на изплаване се оказа неочаквано малка. И именно тук Онодера забеляза, че вторият слой баласт поради неизправност на клапаните е останал не изхвърлен. Значи батискафът е започнал да изплава само защото са отрязали предпазната котвена верига.
— Да изплаваме — Онодера вече се беше овладял и гласът му звучеше спокойно. — От кораба съобщиха, че на повърхността на морето е започнало вълнение.
„Вадацуми“ се издигна на осемдесет метра над развихрените мътилки. Долу под тях по дъното бушуваше течение с висока плътност и неизвестен произход. То изпълваше най-дълбоката част на падината. „Вадацуми“, самотен, захвърлен в съвършено прозрачната чернота на бездната, поемаше обратен курс.
С освободена котва той наподобяваше балон, който увеличава с всеки метър скоростта си, устремен към едва мъждукащата някъде горе, на височина осем хиляди метра, светлина.
За да облекчи теглото, Онодера пусна останалите три осветителни ракети.
В този миг той съвсем осезателно усети стихията, в която се намираше. Светлината с мощност няколко десетки хиляди вата освети прозрачната, безкрайна и необятна морска шир. Отпред, отзад, отляво и отдясно — стена от съвършено неподвижна вода, притисната от своята собствена тежест от осемстотин атмосфери. На няколко километра наоколо нищо не закриваше зрителното поле. Някъде в далечината, от лявата страна на борда, на границата на светлинния кръг, чернееше, сякаш се разтваряше в тъмнината, склонът на морската падина. И това бе всичко, останалото прозрачна, студена стена от вода.
Онодера си представи гигантския, почти стокилометров разлом на земната кора. Той се простираше на много хиляди километра от тридесет и осмия градус южна до петдесет и третия градус северна ширина. Във вдлъбнатината на тази необятна и невероятна канавка, намираща се на дъното на океана, през тропиците, далече на север към бреговете на Камчатка проникват студените води на антарктическите полета.
Японската падина!
Една от най-дълбоките падини в света, простираща се на седем хиляди метра дълбочина под изпълнените със светлина и ветрове простори на Тихия океан. А там, на дъното на тази бездна, сега явно нещо става, нещо се заражда.
Гигантският студен змей на мрака, простиращ се от крайния юг до крайния север, като преодоляваше тежестта на чудовищното си налягане, едва забележимо потръпваше кожата си, сякаш още малко и щеше да се загърчи в конвулсии…
Но какво става там, какво?
Като гледаше изчезващите в безбрежната бездна на мрака звездички, Онодера почувствува цялото величие на океана и на скритото в него чудовище. Човек в сравнение с тях е песъчинка, а знанията му са нищожни.
Леден студ притисна гърдите му. Той усети прекомерното бреме на студената морска вода, усилвано от съзнанието за собствената безпомощност. Но какво може той? Другите двама, намиращи се в гондолата, трябва да са го почувствали също. Дори дишането им стана едва доловимо. Погледите им бяха приковани към мрачнозелените кръгове на малките илюминатори.
Какво ли се зараждаше там?
Токио
1
Онодера представи доклада си на началника на Управлението и когато напускаше стаята, онзи го извика.
— Онодера-сан! — началникът сякаш си беше спомнил нещо.