Онодера се обърна и видя, че листовете с доклада лежаха непокътнати, както ги беше оставил. Началникът му, когото наричаха Йошимура, като чукаше с края на молива по върха на зъбите си, мислеше нещо и погледът му се рееше в небесата.
— Какво има? — попита Онодера.
— Хм… Ти в къщи ли се връщаш?
— Да — Онодера се засмя неопределено. — Искам да използувам до края прекъснатия си отпуск. От други ден…
Началникът се изправи, пристегна връзката около яката на лятната си риза и излизайки, каза на секретарката, която пишеше на пишеща машина с шрифт „хирагана“:
— Излизам и днес няма да се връщам. Материалите от конструкторския отдел съм прегледал и парафирал. Предай ги в подводния отдел.
Онодера отвори вратата пред него.
— Да изпием по чаша бира? — предложи началникът Йошимура. — Или да се разходим из Гиндза? А?
— Бира… Сега в такава горещина по-добре студено кафе — отговори Онодера.
— В такъв случай да си убием някъде времето на кафе — весело каза Йошимура, като натискаше бутона на асансьора. — Знаеш ли бар „Мирт“, който се намира на западната страна на Гиндза?
— Да, чувал съм за него. Веднъж момчетата от Компанията за морска промишленост „Юджима“ ме поканиха, но тогава не отидох.
— Там има едно хубаво момиче — младо, съвсем дребничко на ръст, при това необикновено интересно.
„Защо ли се съгласих? — мислеше си Онодера. — Бих предпочел да отида да се наспя, а не да пия. Може би така трябваше да му кажа“. В асансьора беше задушно и влажно. Няколко служители от чужди фирми, явно търговци, ако се съдеше по костюмите и връзките им, оживено разговаряха по протежение на всичките десет етажа.
„Веднъж да се върна да се наспя… — мислеше си Онодера, излизайки от асансьора. — И тиха музика с удоволствие бих послушал. Франк, Дебюси… Или пък да се натряскам…“
Навън двамата мъже почувствуваха горещината, която се сипеше от небето като истинско стихийно бедствие. Онодера мигновено се покри с пот. Ризата му, която до този момент приятно охлаждаше тялото, стана мокра и гореща. Сякаш нечии влажни и лепкави ръце го бяха сграбчили така, че той дори, потръпна от отвращение.
— У — уф — въздъхна началникът, изглежда и той чувствуваше същото. — Кошмар! Да вземем кола.
Преди да влязат в таксито, земята под краката им леко потрепера.
Онодера кимаше с глава, загледан в оставащата назад улица. Високо в небето се издигаше сградата на обединената Яесу-Токийска централна гара, а наоколо в Мариноучи и на Гиндза като щръкнали огромни книги стърчаха високи сгради от алуминий и стъкло. Тези здания на височината на двадесетия етаж се съединяваха помежду си с коридори или с висящи над улиците скоростни магистрали, а от покрива на гарата точно в тази минута се издигаше стоместен аеробус с две двойки перки и се насочваше към аерогарата.
Този град растеше все по-нагоре. А хората оставаха долу или слизаха още по-надолу да живеят сякаш в низина, където никога не грее слънце, във вечно влажни и затънтени места, където нещо постоянно гние, нещо, което е нагорещено, което не е в състояние да се измъкне. Блед, уродлив живот, който смуче сокове в процеса на превръщане на органичната материя в неорганична и разпространява задушаваща топлина и миризма…
Таксито сви в широка подземна улица. Слязоха. В ляво имаше колонка за такси, а отдясно, зад бледозелените стъкла на витрините се простираха магазини и тротоари. Тук продаваха само скъпи и разкошни вещи. Беше тихо и безлюдно. Синтетичната тъкан, която покриваше пода, поглъщаше шума. Стените също бяха облицовани със звукопоглъщащи материали. Йошимура кривна по тесен коридор между златарски и галантерийни магазини. Някъде се мярна фирмата „Мирт“, но Онодера не й обърна внимание. Той почувствува под краката си, че килимената пътечка потреперва. Осветлението ставаше все по-мъждиво, докато зад завоя стана съвсем тъмно и само в далечината се виждаше кехлибарено осветена врата.
— Добре дошли!
В тъмнината до вратата нещо се размърда и пред тях се появи момче, облечено в черен смокинг.
— Вашите вещи за гардероба?
— Нямаме нищо.
Йошимура бързо продължи навътре, момчето тръгна пред тях. Преминаха по пухкав виненочервен килим, между слабо блещукащите стени. Вътре седнаха в удобни кресла. В саксията до тяхната маса растеше ветрилообразна палма. Разнасяше се тих, приятен музикален фон. На стената имаше абстрактна гравюра, осветена от бледосиня светлина.
— Кого виждам! И то толкова рано?
Неизвестно кога и откъде се беше появило изящно миниатюрно момиче, облечено в бяла минипола от акулова кожа.
— Убийствена горещина — промърмори Йошимура, като с рязко движение се изтри с напарфюмираното с одеколон йошибури7. — Как е в Татешима? Кога се завърна?