— Не съм ходила там. Казват, че сега тези райони не са съвсем безопасни.
— Страхуваш се от земетресение? Та нали Татешима е по на юг от Мацуширо.
— Вече и в района на Комуро земята се клати.
— Джин и тоник — каза Йошимура на келнера, като си палеше цигарата.
— Джин — присъедини се Онодера.
— Запознайте се — Онодера, служител в нашата фирма. А това е Юри-сан.
— Приятно ми е — каза Юри. — Какво работите?
— Управлявам дълбоководен кораб — отговори Онодера.
— О! Подводница?
— Това не е военен кораб, а малък съд, който може да се спуска и да плава на дълбочина повече от десет хиляди метра — обясни Йошимура.
— Потресаващо! Щом командувате такъв кораб, сигурно можете да се спускате и с акваланг.
— Да, гмуркам се — засмя се Онодера.
— Не бихте ли ми обяснили някой път как става това? Разправят, че било опасно.
— Дойде ли Мако? — попита Йошимура, като държеше чашата с коктейл джин — тоник.
— Току-що. Сега навярно се гримира.
— Повикай я тук. Искам да чуя как е завършила срещата й по голф с Навага.
— Мисля, че е загубила, защото си мълчи. Ако беше спечелила играта, не би могъл да я надприказваш.
Юри стана, постави ръка върху рамото на Онодера и като го гледаше в очите, попита:
— Наистина ли ще ме научите? Кога?
— Когато съм свободен — отговори кратко Онодера.
В това време дойдоха нови посетители. От полумрака сякаш изникнаха тънките фигурки на хостесите8. Онодера неспокойно се огледа, здраво хвана чашата със зеленикавата течност, в която плаваха стопяващите се късчета лед, и изпи на две глътки питието.
— Желаете ли да повторите поръчката? — попита сервитьорът.
Онодера кимна.
Дойде друга хостеса, кимна леко на Онодера и като седна до Йошимура започна нещо да му шепне. Изглежда го питаше за някой клиент. Докато мълчеше, Онодера си взе с пръсти от солените фъстъци и на една глътка изпи питието. Той скучаеше. И отишлата си Юри, и седящата до Йошимура хостеса с кестенява перука, се отличаваха с красота и изящество, но върху техните младежки лица — момичетата не бяха на повече от двадесет и три, двадесет и четири години — лежеше сянката на умората. Скъпи шикозни дрехи и повехнала кожа. Държаха се прекрасно, но някак си язвително.
Печелеха вероятно тройно, четворно повече от него и въпреки това изгаряха от неутолима жажда. Конкуренцията, завистта, ревността, парите, неудържимото желание към разкош, всичко това ги терзаеше, изгаряше отвътре. Нещо в тях дразнеше Онодера.
Млади и очарователни, тези блестящи момичета въпреки своята младост вече не умееха да се радват. Техните сърца не познаваха задоволство, както не познава засищане утробата на звяра. Те се уморяваха от собствените си желания, които постоянно и изкуствено възбуждаха в тях. Някъде в дълбочината на очите им се появяваха първите признаци на мрачно безизразна скука. В същото време те говореха умно по различни въпроси, но в нито една от тях не се чувствуваше интелект. Какво да се прави, трябва още малко да се потърпи… Онодера бе обхванат от униние, беше му противно и той отново хвана чашата. Какво ще излезе от това първокласно заведение на Гиндза, ако се поразровиш по-надълбоко? Кои са тези, които превръщат малките създания в ненаситни и жалки скъперници? Може би политиците, хората на изкуството? И едните, и другите. Всички взети заедно. И парите, които прахосват като безумни.
„За да издържа тук, трябва мъничко да съм пийнал“ — помисли си Онодера и пресуши нова чаша. В сърцето си почувствува лека топлинка.
— Как красиво пиете! — възхити се хостесата, която седеше до началника Йошимура. — Впрочем при такова телосложение…
— Нали искахте да разговаряте с мен? — прекъсна я Онодера, обръщайки се към Йошимура.
— Какво? — началникът бе искрено удивен. — Ах, да. Но мисля, че е по-добре по-късно. Ти бързаш ли за някъде?
— Може и малко по-късно — кимна Онодера. — За работа ли ще говорим?
— Съвсем не — Йошимура поклати глава. — Да беше се оженил, а?
— У — уф! — хостесата се изсмя с див глас. — Добре казано! — Още ли не е свършил вашият ергенски живот?
— Слушай, заеми се с нещо друго — каза Йошимура на хостесата, сякаш даваше наставления на дете.
Изведнъж Онодера почувствува замайване, главата му сякаш се изпразни и той си взе от фъстъците.
— Имаш ли си любима или годеница? В къщи не ти ли говорят за това?
— Засега не — поклати глава Онодера. В момента той мислеше само за едно — дали не е изписана скука на лицето му.