— Благодаря — Онодера леко се усмихна.
— Ще пиеш ли нещо? — Йошимура вдигна ръка. — Може би коняк?
— За коняк е още рано. Коктейл.
Леката музика притихна. В полумрака лампите по масите изглеждаха ярки като фенери. Осветиха сцената и засвири малък джазов оркестър. Инструментите звучаха приглушено, почти интимно.
— Правете си компания, аз ще се отделя за малко — каза Йошимура и стана.
Като останаха само двамата, Мако, която изпълняваше ролята на хостеса, наведе очи като ученичка. Тя беше на около двадесет години, а може би и на по-малко. Съвсем като наивно дете. На лицето й имаше загар с пшеничен цвят. Брадичката й все още беше по детски закръглена. Когато погледът й се срещна с този на Онодера, тя се усмихна и попита:
— Ще танцуваме ли?
— Не… — също се усмихна Онодера. — Не умея. На дансинга танцуваха само две-три двойки. Онодера ги погледна без всякакъв интерес.
— Това заведение е модерно — каза той, като имаше намерение да направи комплимент.
— Да, първокласно заведение на Гиндза — засмя се Мако, сякаш в това имаше нещо много смешно. — Тук идват висши чиновници, директори, хора, които никога не пият със собствени пари.
— Вие откога сте тук?
— От преди три месеца. Бях записала висшите краткосрочни курсове, но ученето се оказа трудно за мен и напуснах.
— Тук по-интересно ли е в сравнение с краткосрочните курсове?
— Разбира се. Пък и пари получавам.
Някъде дълбоко в сърцето си Онодера изпитваше желание да се напие бързо. Това бе своеобразен протест срещу началника, който тази вечер искаше да го представи на кандидатката за женитба.
— Вашият подводен кораб голям ли е? — попита момичето.
— Да, за кораби от този тип е голям, но не огромен, както може би си представяш. Може да качи най-много четири човека. Но в замяна на това е способен да се потопи на повече от десет хиляди метра дълбочина.
— Десет хиляди метра? — очите на момичето изразяваха лека уплаха. — Аз дори не мога да си представя такава голяма дълбочина. Но какво има на дъното на тази морска бездна?
Онодера преглътна слюнката си, след което за миг се вгледа в бледожълтата светлина на настолната лампа, усмихна се слабо, сякаш на себе си, и отговори:
— Нищо няма там.
— А риба има ли?
— Да, въпреки голямата дълбочина, студа, чудовищното налягане. На това място не прониква дори един лъч светлина, но има живот — риби и безгръбначни.
— А! Но какво удоволствие намират, та живеят на такова дълбоко и студено място, без искрица светлинка?
Онодера се изуми от нейния глас. Той се вгледа в лицето на тази хостеса, която се казваше Мако. Кръглите очи на момичето бяха пълни със сълзи.
— Не знам — отговори бавно Онодера, сякаш успокояваше дете. — И все пак те живеят.
„Да, за тази малко необичайна девойка е мислил началникът. Действително, в нея има нещо съвсем детско. Може би си е спомнила приказката за «Русалката и червената свещ»“.
— Къде е Йошимура-сан? — попита Юри, като се приближи към масата.
— Стана, може би е до тоалетната, но доста дълго го няма.
— Не е в тоалетната. Видях го как говореше по телефона на регистрацията — каза Юри и изведнъж зарея поглед в пустотата пред себе си. — Ах! — промърмори тя.
— Как си, какво се е случило? — Онодера за миг си помисли, че момичето ще припадне, така безжизнено стана лицето й. Нежната й кожа смъртно пребледня. Но това продължи само миг.
— Ох! Добре, че свърши — все още вцепенена промълви Юри.
— Кое свърши?
— Земетресението! Ето, погледнете!
Водата в чашите едва доловимо се клатеше, тихо позвънваха полуразтопените късчета лед.
— Дори не забелязах. Сигурно много съм пил.
— Аз не изпитвам особен страх при земетресение, но съм чувствителна към него — усмихна се Юри. — Дори ме питат дали не съм се родила в годината Намадзу9. Да, напоследък често тресе.
— Особено в Токио — обади се Онодера. — По два-три пъти на ден се усещат леки трусове.
— Леки ли? — Юри сви вежди. — Толкова зле се чувствувам, че си мисля за преселване другаде. Я! Ти плачеш! Да не би да те е обидил Онодера-сан?
— Да не би да съм сгрешил нещо? — Онодера се почувствува виновен. — Разказвах й за морето и изведнъж…
— Ясно, номера на Мако-чян10 — весело се засмя Юри-сан. — Като дете е. Ту се смее, ту плаче.
В залата на заведението се показа представителната фигура на Йошимура.
— Време е полека-лека да се измъкваме, Онодера-сан — каза той, като седна.
— Нима вече си тръгвате? — учуди се Юри.
9
В Япония съществува поверие, че „намадзу“ предчувствува земетресенията и може да предупреди за тях.