— Налага се да се отбием на още едно място. Онодера-кун, колата чака отвън.
— Къде отиваме? — Онодера неуверено се надигна иззад масата.
— В Дзуши. Позвъних по телефона да ни чакат.
— Как, сега ли? — Онодера потри шията си с ръка. — Не зная какво да ви кажа…
— Какво ти става? Навън е още светло — подхвърли Йошимура, докато вървяха. За час и половина ще стигнем трето Кейхинско шосе, оттам ще излезем на новото Камакурско и после направо. Нали имам нов Мерцедес.
— Ще ви чакаме да дойдете отново — каза Мако, като стискаше ръката на Онодера. — Ще ни разкажете по-подробно за морското дъно, нали?
— Охо! — засмя се Йошимура. — Бързо се сближихте.
2
В колата Онодера съвсем се разкисна и заспа. Наистина беше много уморен. Но преди да заспи, проведе следния разговор с началника си:
— Ще се срещнем ли с родителите на момичето?
— Не, тях ги няма. Тя живее във вилата в Дзуши, а родителите й се намират в Идзу.
— Сама ли е? — промърмори под носа си Онодера.
— Не, има и прислуга. А тази вечер са се събрали приятели на нещо като парти. Ще бъде интересно, тя често ги устройва. Някога и аз бях постоянен гост там, но напоследък съм много зает, главата си не мога да вдигна от работа.
— Парти… — прозявайки се, произнесе Онодера.
— Не се безпокой. Там всичко е благоприлично. Понякога се случва да избухне скандал, но без това не може.
Онодера заспа, а когато се събуди, колата хвърчеше в полумрака по морското крайбрежие. Преминаха селището Дзуши, което беше по средата на пътя за Хаяма, завиха по частно шосе и запълзяха по залесен хълм. На върха стърчеше къща с необичаен вид — нещо средно между „Къщата над водопада“ на Райт и „Жилищния дом във формата на яйце“. Градински фенер в авангардистки стил разпръскваше синьо-зелено и бледо изумрудено сияние. От сградата, наподобяваща пластмасово яйце, се лееше ярка светлина и музика.
Щом слязоха от колата, Йошимура тръгна уверено, като у дома си. Те проникнаха в сградата през гледащия към градината френски прозорец. В малкия коридор ги посрещна слабо момиче, двадесет и седем — двадесет и осем годишно, с чаша вино и цигара в ръка, със силно гримирани очи, в тесни, почти впити панталони и тънка блузка.
— Здравейте — каза момичето с леко пиянски глас. — Омръзна ни да ви чакаме.
— А Рей-сан? — с фамилиарен тон попита Йошимура.
— Тук е. Тази вечер малко се отдадохме на сантименталности.
Отвори се бяла пластмасова врата и те се озоваха в средата на голяма кръгла стая, облицована с тапети в бежов цвят. Подът беше покрит със зелен като мъх килим. В другия край имаше роял с цвят на слонова кост. В центъра на стаята бе разположена стъклена маса с форма на палитра. Мъже и жени седяха в удобни кресла. В единия край на стаята имаше бар, откъдето към тях се обърна момиче с миксер в ръка. Половината от лицето му беше скрита от дългите коси.
— Добре дошли — каза момичето с монотонен глас.
— Здравейте — поздрави приятелски Йошимура. — Запознайте се, това е Онодера-кун от подводния отдел на нашата фирма.
— Моля, седнете — посочи креслото блед, приятен на вид млад мъж, облечен в пъстра риза с къси ръкави. — Какво ще пиете?
Онодера беше малко смутен. Изяществото, елегантността, възпитанието на тези хора приятно се съчетаваха с простота и приветливост. Цялата атмосфера тук се отличаваше поразително от тази, която си представяше той от думите на Йошимура. Онодера изведнъж се почувствува непохватен провинциалист, който съвсем не подхожда на това изискано общество.
Имената на запознаващите се с него хора му бяха познати — вероятно ги бе срещал по страниците на вестниците и списанията. Постепенно Онодера започна да разбира, че е попаднал в среда, с каквато до този момент не беше се срещал — всички гости в този дом се отнасяха към така наречения интелектуален елит. Той си спомни, че бледият млад мъж с красиво лице, облакътен на рояла, беше композитор — авангардист, чиято музика бе недостъпна за възприятията на обикновения японец, какъвто беше Онодера. По-популярен в чужбина, отколкото в своята родина, композиторът беше отличен с няколко международни награди. Тук бе и млад учен — икономист, чието име Онодера неведнъж беше виждал под статиите в големите списания. Другите двама бяха кинопродуцент и архитект, макар и не знаменитости, но все пак достатъчно известни.
Накрая представиха момичето до бара. Казваше се Рейко Абе. В същност тя беше стопанката на този дом и с нея искаше да го запознае Йошимура. Онодера не знаеше къде да погледне.
— Ще пийнете ли от това? — Рейко му посочи съд с някаква течност и го погледна равнодушно, почти уморено. — Искате ли? Обичате ли мартини?…