С тези думи тя буквално тикна в ръцете на Онодера съда с бъркалката. Той промърмори едва чуто „благодаря“ и взе миксера. Изведнъж тя нервно се изсмя:
— Извинете ме, вие идвате тук за първи път, а аз… — езикът на момичето леко се заплете. — Разбирате ли, не остана нито една чаша за коктейл, всичките ги изпочупих.
— Не се тревожете — учтиво се усмихна Онодера. — За ваше здраве!
Той поднесе към устните си съда с бъркалката и на един дъх изпи течността до дъното. После, като се изтри с обратната страна на дланта си, постави миксера на бара.
— Благодаря ви, беше много вкусно.
С тези думи Онодера обърна гръб на момичето и тръгна към масата. Но него го интересуваше и дори го тревожеше разговорът, който водеше началникът му с Рейко. Затова Онодера погледна към тях.
Йошимура не изпускаше от ръце съда — миксер и като пиеше уиски със сода, без прекъсване разправяше нещо на Рейко. Тя с несигурна ръка държеше чашата с коктейла и с пиянски жест отмяташе назад падащата върху лицето й коса. Той не можеше да разбере дали слуша Йошимура. Изражението на лицето й не се променяше, но понякога свиваше глава между раменете, както честичко правят нетрезвите хора, или я отмяташе назад, като се заливаше от смях. Държеше се като малко момиче. В тънките й ръце и крака наистина имаше нещо момичешко, но бюстът и бедрата й, обвити в свободно падащата пъстра рокля, бяха добре развити. Висока и тънка, тя съвсем не изглеждаше крехка, а беше една напълно зряла жена.
Онодера си наля скоч — уиски със сода и небрежно се облегна на пианото. Не проронилият дума до този момент композитор — авангардист кимна към Йошимура:
— Този тип твой началник ли е?
— Да.
— Не е красиво да се говори така, но ми е противен — каза композиторът, като си изкриви устните на една страна. — Нагъл и нагаждач. Привързва се само по сметка, за своя лична облага. Хората от този тип, дори и да са талантливи, са лишени от всякакви човешки емоции. При тях жаждата за власт се е превърнала в инстинкт, нещо като половия инстинкт.
— А той идва ли често тук? — попита Онодера.
— Не съвсем. Но напоследък зачести. В миналото още като студент е бил на пълен пансион у роднини на семейство Абе в Токио. Оттук е и връзката им.
— А родителите на момичето?
— Те са в Идзу — авангардистът кимна с глава. — Имат земя в Идзу и Шидзуока. Няколко острова. А Йошимура дали не е хвърлил око на някой от островите?
Онодера започна нещо смътно да разбира.
— Да отидем да поплуваме — скочи в средата на стаята Рейко. Докато ставаше от стола, роклята й се смъкна. Показа се бронзово загоряло тяло, твърде яко под бикините.
— Пак ли? — сви рамене младият мъж с пъстрата риза. — По колко пъти си в състояние да се къпеш?
— Този път ще ме извините — каза архитектът. — Аз скоро взех душ и съм страшно изморен.
— По-добре е да отложите — загрижено предложи Йошимура. — Твърде много си пила.
— Никой ли не иска да дойде с мен? — като залиташе нарочно, Рейко тръгна към терасата. — Не ме чакайте. Лягайте си.
— Вие не плувате ли? — композиторът шепнешком попита Онодера. — Нощ е. По-добре е да отиде някой с нея…
Рейко тъкмо преминаваше точно пред тях, поспря малко и им хвърли бърз поглед.
— Вие няма ли да дойдете, Онода-сан…
— Да вървим — Онодера бързо свали ризата си. — Впрочем аз се казвам Онодера.
Рейко не каза нищо за свое извинение, а само махна леко с ръка и тръгна напред. Онодера я последва, като гледаше красивия й гръб, който лъщеше, сякаш беше намазан с масло. По пътя си свали панталона и го хвърли върху някаква маса. Оказа се, че в ъгъла на терасата има скрит в клоните на бора асансьор. Само миг след като тръгнаха надолу, в кабината стана тъмно и тя се изпълни с шум от дращенето на клони. Тук телата им се допираха. Онодера се чувствуваше неловко от близкото дишане на Рейко-сан. Асансьорът равномерно се спускаше, като почукваше и драскаше по релсовите линии. Нямаше звезди. Духаше душен и топъл вятър.
— Как мислите, колко ли мъже са ме целували тук? — съвсем неочаквано проговори Рейко с глас, лишен от интонация, когато наближиха земята и вече се виждаше хладната светлина на живачните фенери. — Само един — продължи тя с нисък тон, сякаш презираше себе си в този момент.
Онодера нищо не успя да проговори. Асансьорът спря на бетонна площадка. Към водата водеше дъсчен мост.
Без да се обръща, Рейко тръгна право напред. Тя навлезе в морето, сякаш се готвеше да върви по водата. Онодера внимателно я следваше. Морето беше топло, почти спокойно. Когато тялото му привикна към водата и мускулите му се отпуснаха, Онодера със силно отблъскване на краката заплува. Той се стремеше да види къде е Рейко. Изведнъж почувствува удар в стомаха и пред него се показа нейната глава. Тя заплува бруст навътре в откритото черно море. Момъкът избърза малко преди нея, сякаш за да я охранява. В един миг върху бледото лице на Рейко пробягна усмивка.