— Докога в края на краищата ще продължават тези земетресения? — изрече той с усилие и разтреперан глас. — По-точно, искам да кажа, че много зачестиха по цялата страна.
— Статистиката показва, че през лятото те стават по-често, отколкото през зимата — добави министърът на префектурите.
— Но нали има и много изригвания — добави премиерът. — Какво значи всичко това? Може би започва период на някакви големи промени в природата? Какво мислите вие?
— Едно време съществуваше версия за второ земетресение в района на Канто — каза началникът на силите за самоотбрана. — Но след това тя като че ли не се потвърди…
— Конкретно, накъде ще тръгне по-нататък кривата на земетресенията — нагоре или надолу? — с леко раздразнение го прекъсна премиерът. Неговото обикновено невъзмутимо лице нервно потръпваше. — Разбира се, аз мисля, че няма нищо страшно. Но яснотата по този въпрос ще ни позволи да заплануваме съответните защитни мерки.
— Може би ще трябва да изслушаме мнението на учените — предложи министърът на здравеопазването. — Ще бъде интересно да се узнае какво мислят те във връзка със земетресенията.
— Нищо ново няма да научите — усмихна се началникът на Управлението за наука и техника. — Изследванията в областта на природните науки, за разлика от изследванията в техниката, по правило, макар да ни струват огромни суми, са слабо резултатни. Много рядко могат да се направят точни изводи, а ако се намери учен, който се реши на това, него непременно ще го сметнат или за шарлатанин, или за шизофреник. В Управлението по метеорология работи един от моите приятели. Често се срещам с него и не един път съм провеждал разговори на тази тема, но отговорите му винаги са мъгляви.
— Няма значение — заключи премиерът, като погледна към съветника си. — Трябва да чуем какво ще кажат сеизмолозите… Впрочем, погрижете се това да стане без много гласност, в противен случай вестникарите ще се разбъбрят. Ще изслушаме няколко учени. Веднага пристъпете към техния избор.
Изведнъж стаята се залюля. От тавана се посипа мазилка, заскърцаха стените, от чашките се изплиска чай.
В кабинета влезе един от секретарите и прошепна нещо на съветника. Той кимна и се обърна към всички:
— Току-що е изригнал Асама…
Онодера дремеше върху стария разклатен и продупчен диван на втория етаж в частната лаборатория на професор Тадокоро, която се намираше във втория квартал Хонго. Като отвори очи, той видя, че таванът и покритата с прах лампа се люлеят. Едва когато се счупи стъклото на прозореца и нещо изпука в дивана, той дойде на себе си и си спомни къде се намира. Стана от дивана и шумно се прозя. В същата минута земетресението спря. Дочу се тропот по стълбата.
— Пожар ли има? — попита той младежа, който тичаше по коридора.
— Не, може би е изригнал Асама…
Преди разсъмване Онодера беше изтичал до къщи и бе донесъл искания материал, а после беше легнал на дивана в коридора, за да поспи поне час до започване на работа. Хвърли поглед към часовника си. Беше единадесет и половина. „Трябва да позвъня във фирмата“ — помисли си той. Макар че беше подал молба за отпуска, тя започваше от утре. На стълбата Онодера се сблъска с професор Тадокоро. В смачкан халат, небръснат, с възпалени очи и хлътнали бузи, той изглеждаше съвършено измъчен, съвсем не същият човек, какъвто беше преди една седмица на „Вадацуми“.
— Асама — промълви професорът. — Нищо страшно.
— Вчера Амаги, днес… — махна с ръка Онодера. — Сега ще тръгнат разговори…
— Нищо страшно, ще поговорят и ще престанат — професорът сподави прозявката си, — но работата не е в това.
— Впрочем — Онодера още веднъж си погледна часовника — аз ще тръгвам. Успах се и закъснях за работа.
— Почакай за момент — каза професорът, като този път не успя да потисне поредната си прозявка. — Можеш ли да слезеш с мен долу? Бих искал да поговорим малко…
— Мисля, че… — Онодера за миг се забави, спирайки се на стълбата. — Да, мога. От утре съм в отпуск, а днес трябва само да си предам работата. След обяд ще се мерна за минута и това е всичко. А за какво в същност става дума?
— Сега ще ти кажа.
Частната лаборатория на професор Тадокоро заемаше сутерена и първия етаж на триетажно здание. В тази двуетажна железобетонна кутия имаше още една такава, но по-малка кутийка с двойни стени, в която се намираше миникомпютър, разработен с интегрални схеми. Наоколо безразборно бяха разхвърляни маси и лавици, затрупани с отворени и затворени папки, прибори и уреди. Шумолеше самопишещо устройство.