„Новопоявила се религия в ролята на покровителка на науката — всичко друго, но само това Онодера не очакваше. — Култ към световния океан? В такъв случай може би и неговата фирма има някакво отношение към това?“
— Нашият професор е неуправляем — продължи Юкинага. — Като учен той е не само вън от всякакви школи, но и вън от правилата и традициите. Ако нещо трябва за науката, от самия сатана ще измъкне пари и ще се постарае да направи така, че да не се хване на неговата въдица. Тук той стои твърдо. Разбира се, ортодоксалните учени просто не са в състояние да го разберат…
На най-горното стъпало на стълбата се появи професор Тадокоро. В дясната си ръка държеше запотен чайник, а в лявата — поднос с обърнати нагоре чаши.
— А вие, господин Юкинага, в какви отношения сте с професора? — шепнешком попита Онодера.
— Аз посещавах, наистина не за дълго, неговите лекции, той е почетен доктор на нашия университет. Това в същност е всичко. Но често се срещах с него в бистрото до общежитието. Професорът живееше някъде наблизо. Знаете ли, аз го обичам. Той има диапазон на гений! Казват, че по-рано такива учени не са били рядкост — широта, размах на мисълта. Сегашните все повече приличат на служещи или чиновници.
— Къде е роден?
— Във Вакаяма, интересна провинция. От тези места са израснали учени от голяма величина.
— Вие какво си говорите? — професорът беше вече слязъл от стълбата. — Ругаете ли ме?
— Обратно, хвалим ви!
— Ако това са твои думи, Онодера, вярвам ти. Искрен човек си. Юкинага, ти какво искаш да ядеш?
— На мен ми е все едно, нали съм на гости… — отговори Юкинага. — Но, професоре, аз исках да поговоря с вас поверително.
Тадокоро, без да обръща внимание на думите му, въртеше телефонната шайба. Поръча две порции пържени яйца с пилешко и ориз и печени скариди.
Онодера, като изслуша телефонния разговор, се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на лабораторията и се престори, че разглежда апаратурата.
— Онодера! — изведнъж се раздаде плътният бас на професора. — Ела тук! Не излизай! Юкинага, това е сигурен човек, аз току-що го помолих за сътрудничество и той обеща да помогне, доколкото му е възможно.
— Да, но…
— Никакво „но“… Сигурен! Нима сам не разбра това, след нашето съвместно плаване? Той чувствува природата и познава морето. Неговото сърце е открито за великата вселена. А такива мъже, макар и да знаят за съществуването на всякакви машинации и интриги, не участвуват в тях.
Думите на професора трогнаха Онодера. Той дори почервеня. Интуицията не подведе професора. Но защо такъв човек не е приет добре в научните кръгове? — мислеше си Онодера. Може би затова, че той остро и дълбоко прониква в душата на човека?
— Тогава разрешете ми да ви разкажа накратко — каза Юкинага. — Неотдавна ми се обади по телефона мой състудент и близък, който работи като секретар в канцеларията на премиер-министъра.
— В канцеларията на премиер-министъра? — Тадокоро се намръщи. — Чиновник?
— Да. Членовете на кабинета искат в тесен кръг да изслушат мнението на учените за относително зачестилите земетресения. Поради това ме помоли да му помогна в избора на участниците за срещата.
— Той само на теб ли възложи това?
— Мисля, че не. Сигурно последната дума ще бъде на началника на канцеларията на премиер-министъра. Вероятно по този въпрос са се обърнали не само към мен.
— Как да разбереш чиновниците? — рязко каза професорът. — Те никога на нищо не вярват. Нито на учените, нито на народа!
— Но, професоре, аз също съм държавен служител! — засмя се Юкинага. — На мен ми се струва, че вие недооценявате чиновниците. С други думи, те са племе, най-подходящо за организирана система.
— Разбира се, понякога между тях се срещат и посвоему забележителни хора. Но и те не са способни да общуват с хората, както всички останали.
— Всичко разбрах, професоре — Юкинага уморено поклати глава. — Но съм длъжен днес или най-късно утре да дам отговор. Може ли да се надявам, че вие ще се съгласите да присъствувате?
— Аз? — професорът ококори очи. — Защо пък аз! Не, немислимо е! Според мен ще присъствуват само Такамине от Центъра за защита от природни бедствия, Нодзуе от Управлението по метеорология, Кимишима от Комисията за прогнозиране на земетресенията към министерството на просветата, Ямаширо от Университета в Токио и разбира се, още Ойдзуми от Университета в Киото…
— Невероятно!… Как точно познахте всичко! — Юкинага конвулсивно преглътна слюнката си. — Вие улучихте почти в центъра.
— А ти си мислеше, че нищо не мога да съобразя, така ли? Ако правителството е намислило да събере учени, тоест хора от непонятен нему свят, то ще покани именно такива представители. Може би ще поканят още Накагавара от Държавния университет, само ако Нодзуе подскаже неговата кандидатура. Всички са знаменитости, авторитети. Всеки посвоему е талантлив. Всеки има в своята област забележителни научни заслуги. Но те са хора с тесен кръгозор — нито крачка извън прага на своята област. Ще бъдат много внимателни в изказванията. Безпокоят се преди всичко от отзивите за техните доклади. Затова ще бъдат крайно сдържани, когато им се наложи да говорят пред членовете на кабинета. Всичко това е следствие от дългогодишния им престой в научния свят. А какво в същност представлява нашият научен свят? Същата бюрократична система, точно копие на държавната. Учените винаги са с капаци, волю-неволю на тях им се налага да вкарват своята дейност в определени рамки. Те се научават да се изказват строго и сдържано, защото само този, който не излиза от рамките, се придвижва нагоре. Те дори не са виновни за това, но въпреки всичко са такива. Ако някой като истински учен се опита да излезе зад определената граница, ще го смачкат пред целия свят. Те постепенно губят способността за широко, творческо мислене, което обхваща всички области на знанието. Срастват се с тези рамки, губят жизнените си сили…