— Вече казах, че още нищо не мога да уточня — професор Тадокоро сви рамене. — Но ми се струва, че не бива да се изключва и едно такова предположение — за пълното разрушаване на Япония. А може и да се случи така, че Японският архипелаг просто да изчезне…
В залата се дочу смях. Професор Тадокоро, явно недоволен от себе си, побърза да излезе.
След като срещата свърши и всички се разотидоха, един от секретарите на канцеларията на премиер-министъра, които беше спрял колата си до зелената площ, повика някого по междуградския радиотелефон.
В телефонната слушалка прозвуча старчески мъжки глас.
— Свършихме — каза секретарят. — Както и очаквахме, нищо определено не беше казано. Позволете да ви обясня основните моменти.
След това секретарят преразказа цялото заседание.
— Имаше един учен, който удиви всички. Казва се Тадокоро. Просто каза, че Япония ще потъне в морето… Да, Юске Тадокоро… Нима го познавате? — секретарят леко смръщи вежди. — Разбрах, ако е възможно в такова време, незабавно ще тръгна…
Изминаха още няколко дни.
Токио както и преди се пържеше в превишаващия тридесет и пет градуса зной. Хората, чиито лица бяха силно загорели, измъчени от силната жега, едва дишаха. Тази година, след като беше пострадало морското крайбрежие Шонан, в района Идзу стана изригване, хората започнаха да се страхуват да излизат в околностите. Спасявайки се от горещината, жадувайки за морска прохлада, те масово отиваха в префектурата Чуба и по-нататък в Кансайския край, на североизток в Кюшю и Хокайдо. Влаковете бяха препълнени, а колите образуваха по шосетата непрекъснат поток. Амаги, след като изхвърли голямо количество магма, се успокои, макар и да не преставаше да дими, а Асама все още от време на време изпускаше огнедишаща течност. Продължаваха и земетресенията. Техният брой не намаля. За един ден се усещаха по пет-шест труса. В дълбочините на съзнанието се зараждаше смътно и непонятно безпокойство. Хората започнаха да се суетят, да бързат. Значително се увеличи и броят на пътните катастрофи в сравнение с миналата година. Поголовно всички станаха ужасно раздразнителни. Зачестиха уличните сбивания и убийства.
Десет дни след срещата с членовете на Кабинета в лабораторията на професор Тадокоро позвъни доцент Юкинага. Той настойчиво помоли професора въпреки неговата заетост да дойде в хотел „Палас“, където ще се срещне с един човек, който просто жадува да се запознае с него. Колата за професора била изпратена…
Професорът завъртя глава, поглади с длан небръснатите си бузи, след което недоволно изсумтя и посегна за сакото.
Тадокоро, със смачкана риза и износено сако, не успя да прекрачи прага на хотел „Палас“, когато към него пристъпи ослепително свежа девойка, облечена в кимоно.
— Господин професор Тадокоро — поклони се тя, — моля ви, последвайте ме.
Те преминаха през фоайето, където имаше тълпа от чужденци, бизнесмени и елегантно облечени жени — може би се подготвяше прием — и изкачиха няколко стъпала. Тук ги посрещна снажен млад човек в тъмен костюм.
— Моля, господин професоре! Очакват ви — вежливо се поклони той.
Професор Тадокоро погледна в посоката, където сочеше младият човек. Там в кресло на колела седеше прегърбен старец, поразяващ със своята слабост. Неговите крака, дори в такава топлина, бяха покрити с одеяло.
— Тадокоро-сан?
Гласът на стареца се оказа неочаквано силен. От дъното на дълбоките очни орбити под гъстите побелели вежди остро и силно гледаха, макар и безцветни, но ясни очи. Набръчканото, цялото в гънки и пигментни петна лице му се струваше усмихнато.
— Да, прилича. На него прилича! Аз познавах твоя баща. Хиденошин Тадокоро, така ли се казваше? Упорит юнак беше.
— С кого имам честта да разговарям? — попита Тадокоро, като гледаше стареца без всякакво раздразнение.
— Седнете — каза старецът, кашляйки. — Работата не е в името. Аз съм Ватари, но това име на вас нищо не ви говори. Вече съм превалил един век. През октомври ще бъда на сто и една година. Медицината напредна много и не позволява на старците да заспят. Аз и по-рано бях капризен, а с възрастта станах още повече. С годините идваха и знанията и колкото повече научавах, толкова по-малко страх изпитвах. Ето, сега от нищо не се боя на този свят и от това станах още по-капризен. Например прищя ми се да се запозная с вас — също някакъв старчески каприз. Впрочем аз искам и да ви поразпитам за нещо.
— Простете, но за какво? — Тадокоро дори не забеляза как седна на стола и изтри потното си лице.