— Има един момент, който малко ме тревожи — старецът хвърли към професора остър поглед. — На вас може би ви се струва, че задавам детски въпрос, но какво да се прави. Само едно ме вълнува — лястовичките!
— Лястовичките?
— Да, всяка пролет лястовичките долитат в моята къща и правят гнездо под корниза, вече почти двадесет години. А ето, миналата година долетяха през май, построиха гнездо и неизвестно защо през юли изчезнаха. Изчезнаха, като оставиха току-що снесените си яйца! А през тази година изобщо не долетяха. И не само при мен, но и в съседните къщи. Защо ли е така?
— Проблемът с лястовичките — кимна професор Тадокоро. — Същото е не само при вас, но и из цялата страна. През последните две-три години броят на прелетните птици, гнездящи в Япония, рязко намаля. Орнитолозите казват, че това е свързано или с измененията на геомагнитния пояс, или на климата. Но аз мисля, че работата не е само в това. През миналата година броят на прелитащите лястовици намаля сто и двадесет пъти и това се отнася не само за птиците. Огромни изменения стават и при миграцията на рибите.
— Хм — изсумтя старецът. — Каква ли е тази работа? Може би някакво предупреждение?
— Нищо не може да се каже — поклати глава професор Тадокоро. — Абсолютно нищо не може да се каже! Аз самият не спя по цели нощи, за да разбера каква е причината, имам смътни опасения, но още не мога да твърдя каквото и да е.
— Разбрах — закашля се старецът. — Само още един въпрос. Какво считате, че е абсолютно необходимо за учения?
— Усет! — незабавно отговори професорът.
— Какво? — Старият човек постави длан на ухото си. — Какво казахте?
— Казах „усет“ — убедено повтори професор Тадокоро. — Може би ще ви се стори странно, но за учения, особено за онзи, зает с природни науки, това е най-важното — острият и верен усет. Човек, който е лишен от интуиция, никога няма да стане известен учен и няма да направи голямо откритие.
— Добре, разбрах ви — кимна с глава старецът.
— Моля! — внезапно се появи млад мъж, който започна да бута креслото — количка.
Обърканият професор изпроводи с поглед отдалечаващите се.
Когато дойде на себе си, той се огледа, но никъде не видя Юкинага, който го бе изпратил в хотела.
Измина седмица и една вечер съвсем неочаквано в лабораторията на професор Тадокоро се появи загорял мъж на средна възраст.
— Чух, че се нуждаете от дълбоководен батискаф… — веднага поде непознатият. — Ще ви върши ли работа френският „Кермадек“? Той може да се потопява на дълбочина повече от десет хиляди метра.
— Какво значи това „нуждаете се“ — намръщи се професорът. — На мен ми е необходим японски батискаф…
— Не става дума за наемане. Корабът ще бъде закупен и ще ви бъде даден за временно ползуване — каза странният гост. — Що се отнася до работата на Центъра на Общината на световния океан, те ще минат и без вас. Когато в общи линии завършите изследванията си по договора с тях, ще ви помолим не веднага, а постепенно да скъсате всякакви отношения с този център. Мисля, че може да им върнете лабораторията в този вид, в който е сега. Разбирате ли, в случая зад центъра стои Отделът за морски изследвания на военноморския флот на САЩ. В същност той субсидира и вашите научни изследвания… Знаем за това със сигурност и сме готови да ви отделим средства. И то толкова, колкото са ви необходими. Съгласни сме вие сами да си подберете сътрудниците. Единственото, за което ви молим, е да се заемем със секретността на вашите изследвания. До този момент заради интересите на Япония вие не сте допуснали излизането на никаква информация извън пределите на страната, ние се надяваме, че и за в бъдеще ще запазите в тайна научните си изследвания, също заради Япония.
— Всичко това е дело на Юкинага! — възкликна професор Тадокоро. — Кой сте вие, какви отношения имате с него?
— Разбира се, ние помолихме за сътрудничество и доцент Юкинага. Ето, моля — непознатият си подаде визитната картичка.
— Сектор Разузнаване при Кабинета на министрите — прочете професорът с едва сдържано възклицание.
В този момент по стълбата се разнесе страхотен шум от стъпки и в стаята нахлу млад човек.
— Какво има? — някак си изплашено възкликна професорът. — Не можеш ли по-тихо?!
— Професоре — младият мъж с почти детско изражение на лицето изведнъж се отпусна и му подаде лист хартия. — В Кансай… Сега отново…
В същото време Онодера с няколко свои стари университетски приятели беше в Киото. Те гледаха „Даймонджи-яки“ от покритата тераса на хотела, надвесила се доста навътре над реката Камогава. Всички заведения на Бонто-чо по реката Камогава, мостовете Санджо и Шинджо бяха претъпкани с хора. По улицата Шиджодори от западния бряг на реката до Минами-дза и до гарата Кейхан-Шиджо се движеше непрекъснат поток от хора. Цялото движение беше спряно.