— Така — въздъхна с облекчение професор Тадокоро. — Значи през онази нощ те са били на острова?
— Съвършено вярно. Но когато ги извадихме от водата, бяха много изплашени. От тях нищо не можахме да разберем. После се изясни как е станало. В навечерието, когато обмисляли дали да се върнат на остров Муко, избухнал силен ураганен вятър и разкъсал платното на лодката. Тя се понесла на север. Те налегнали греблата и влезли в залива на същия този остров. Свалили платното, закърпили го и решили да пренощуват.
Настанили се на най-високата част на острова. А докато спели, островът започнал да потъва. Образувала се водна яма и скоро целият остров изчезнал, отнасяйки със себе си и лодката им. И тези нещастници се озовали във водата. Изтръпнали от страх — няма ги нито острова, нито лодката, а и наоколо надвиснала тъмнина. Всички започнали да призовават на помощ своя бог и им потръгнало, издържали до сутринта и ето че ни срещнаха.
— Извинете, че ви прекъсвам отново. Тогава измерихте ли дълбочината?
— Измерихме я. Точно под кораба беше седемстотин метра, но се оказа, че течението ни е отнесло на около два километра. Наистина, после си изяснихме това — каза Ямамото и изведнъж силно смутен попита: — Мога ли да седна?
— Да, разбира се — млад специалист от комисията му предложи стол. — Нека и другите да седнат, поканете ги.
Ямамото каза нещо по канакски и тримата канаки седнаха на пейката. Младежите втренчиха немигащ поглед в пепелника, пълен с недопушени цигари.
Онодера извади пакет цигари и им предложи. А те му се усмихнаха и си взеха. Черните им, сякаш полирани тела издаваха миризма на сол, слънце и риба, но се чувствуваше лек аромат на бетел пипер.
— След това — Ямамото сложи цигара в устата си и посегна към кутията с кибрит, но младият човек от Управлението за наука и техника му поднесе газовата си запалка. — Много благодаря! Да, всички се учудихме — как така потъна цял остров! Докато капитанът обясняваше, че за първи път чува за такова нещо, щурманът пое курс право на юг. Двигателят беше вече поправен и корабът заплува бързо напред. През цялото време ехолотите измерваха дълбочината. Не изминаха и петнадесет минути и щурманът извика: „Капитане! Островът се намери! Морето става все по-плитко! Сега дълбочината е петдесет метра“. „Такива плитки места се срещат тук“ — не отстъпваше капитанът. — „А вие, капитане, елате и погледнете показанията на ехолота“. В този момент щурманът измени курса с десет градуса на запад, а след това с повишена бдителност поведе кораба. Капитанът стоеше в предната част на палубата (той някога е бил летец), гледаше просветляващото море (в това време съвсем се беше съмнало) и мърмореше: „Какъв ти остров, тук няма нищо“. Но изведнъж, дори и аз забелязах това, морето започна да изменя цвета си. Тогава капитанът изкомандува: „Следете дълбочината!“ Щурманът се подаде от рубката и извика: „Капитане, движим се над острова“. „Наистина, стана плитко, но ти гледай внимателно!“ — отговори капитанът. „Всичко е наред. Почти преминахме. Дълбочината е сто метра… Това, изглежда, е бившият залив. Сега се движим над южния край. Отново е плитко, дълбочината е десет метра“ — съобщи щурманът.
Ямамото замълча за минута. В салона настъпи мъртва тишина, дори дишане не се чуваше. Разказът на рибаря беше заинтригувал всички. Този човек с пресипнал глас много живо и образно описваше събитията.
— Запазихте ли записките с измерените дълбочини? Къде са? — попита доцент Юкинага.
— Предадоха ги на вашия кораб… В това време изведнъж изгря слънцето и ние определихме местонахождението си. То съвсем точно съвпадаше с координатите на острова, който беше известен на щурмана. Някои от нашите започнаха да се гмуркат и веднага намериха най-високата точка на острова — познатия връх. Изпратихме радиограма до Тори.