— От тук сигурно няма да се виждат изригванията? — старият се засмя. — А ако беше изригване на Комага-така или на друг връх в Хаконе, би се видяло.
— Три автомобила са в готовност. Моля ви, върнете се в Токио. Премиерът най-строго нареди да ви закарам. Трудно е да си представя какво ще стане, ако се случи нещо с вас…
— Не се страхувайте, не се готвя да умирам — засмя се старият. — В продължение на два-три дни нищо няма да стане. Чувствувам го пък и материалите ще бъдат готови довечера.
— Нима някой работи?! — раздразнено възкликна Куниеда. — Та те по цял ден само се разхождат…
— Да, ходят, лутат се, обмислят… — старият огледа своя събеседник. — Това ме безпокои. Последните три денонощия съвсем не са спали… Организмът им няма да издържи.
„Те“ — така в този дом се наричаше групата учени от Киото. Освен Фукухара в нея влизаха бледен, с плоско лице мъж на неопределена възраст, облечен в обикновено кимоно, в което приличаше на будистки монах, и един друг — напълно побелял възрастен мъж. От щаба им бяха отпуснали трима души за събиране на материали и техническа работа. Понякога тук идваше премиерът, който, въпреки безкрайната си заетост, престояваше с учените до сутринта. В такива случаи трябваше да ги обслужва Куниеда. Когато той влизаше с чай или лека закуска, създаваше се впечатление, че при стария Ватари са се събрали гости, които пият чай, седят и си говорят за градинските дървета или за керамичните чашки, за чайната церемония. Веднъж премиерът и старецът весело се смееха. Някой им разправяше случки от свое задгранично пътуване.
„С какво се занимават тези хора? — неведнъж се беше питал Куниеда. — Съвсем не личи да са заети с размишления за съдбата на Япония, за бъдещето на страната и народа.“
В края на остъклената галерия се появи изящно младо момиче, облечено в кимоно. То се приближи до креслото — количка, приседна на колене и нещо прошепна на ухото на стария. Той кимна с глава в знак на съгласие. Тогава момичето заобиколи креслото и го затика към края на галерията.
— Ела с мен — каза старият на Куниеда.
След завоя се показа павилион — пристройка. Като преминаха през закрита галерия, те влязоха в него и се озоваха в хол, от който водеха врати за две големи стаи.
Въпреки суровия студ в края на месец февруари, шьоджите и стъклените капаци на прозорците бяха отворени. В далечината се виждаше езерото Ашиноко. Върху голяма лакирана маса, която стоеше в средата на стаята, лежеше свитък изписани листа. Там имаше и тъмнозелена кутия с четки за писане и туш. Накрая на тази лакирана кутия проблясваше влажна, сякаш току-що потопена в туш четчица. В стаята имаше много книги, географски карти, списания. Тук можеха да се видят и европейски издания, и древни ръкописи в свитъци.
В стаята бяха трима души: в ъгъла седеше изпъчен и уморен мъж на средна възраст, изглежда, беше помощник, до масата — миниатюрен човек, облечен в кимоно със стоманен цвят, със скръстени на гърдите ръце рееше поглед зад отместените шьоджи, а третият мъж в подплатено с памук кимоно наподобяваше монах. На масата пред тях имаше три плика с написани по няколко йероглифа върху лицевата страна.
— В общи линии почти свършихме… — каза този, чийто поглед беше насочен към пейзажа зад отворените шьоджи. Той отпусна ръцете си и кимна за поздрав.
— Готово ли е? — старият кимна в отговор и с помощта на момичето се премести от креслото на пода. — Значи августейшото семейство заминава за Швейцария?
— Да — отговори миниатюрният мъж. — А членовете от императорското семейство се преселват в други страни: единият — в Америка, другият — в Китай, а третият, ако има възможност — в Африка…
Миниатюрният човек се обърна към Куниеда, който бе потресен от неговото лице — само за една седмица професор Фукухара се бе изменил до неузнаваемост. По детски пухкавите му и закръглени бузи се бяха отпуснали, очите му бяха хлътнали, а оловносивият цвят на лицето се подчертаваше още повече от порасналата брада. Той приличаше на болен от рак, който изживява последните си дни. Само очите му ярко блестяха — две последни въгленчета върху пепелището на духовната енергия.
— Ще загинат повече от половината… — с тих глас заговори професорът. — А и тези, които останат живи… ще им бъде много тежко…
— Вие сте ги разделили на три групи… — старецът гледаше пликовете. — Виж ти…
— Не, това не са три групи, а три възможни варианта — заговори професор Фукухара. — Първият е, ако японците успеят да си създадат собствена страна, вторият — ако се разпръснат по света и там се асимилират, а третият — ако нито една страна не ги приеме.