— Това е кратерът Хоей — спокойно каза Ватари. — Ако се съди по дима, няма нищо страшно, но…
Отзад се дочуха бързи стъпки. До колата се приближи бледата като платно Ханаеда.
— Фукухара-сенсей… — момичето покри лицето си с ръце.
— Какво?!
Куниеда изплашено се обърна към къщата. Оттам бавно излезе монахът.
— Креслото — каза старият на Куниеда, който все още не беше го настанил в колата. — Ханаеда, незабавно съобщи на семейството на Фукухара-сенсей. Тацуно-сан, моля ви, погрижете се за всичко.
Монахът, когото нарекоха Тацуно, както беше събрал дланите си за молитва, се поклони.
Откъм Фуджи отново се дочу грохот. С леко шумолене започна да пада пепел.
6
В Кансай, където Онодера пристигна след дълго отсъствие, беше относително по-спокойно в сравнение с Токио. Преди да кацне в Итами, самолетът на Силите за самоотбрана направи кръг над Осака. Онодера почувствува някаква промяна в панорамата на града, който се разстилаше под тях. Но какви бяха тези изменения, той разбра след това, от разговора с брат си по пътя от крематориума в Нада, където оставиха тялото на майка им.
— Знаеш ли, мисля да си сменя работата — продума по-големият му брат. — В Кансай почти всички проектантски организации са прекъснали работа. Може и аз да остана без работа.
— Защо? — учуди се Онодера. — Нима поради земетресението в Канто са прекратени и строителните работи в Кансай?
— Ти не знаеш ли? Напоследък тук започна силно пропадане на почвата — Братът скръсти ръце на гърдите си. — Наистина, това не е отсега, но напоследък темпото се ускори. На някои места земната кора пропада с по два сантиметра, а на брега достига скорост десет сантиметра на ден.
— И какво смяташ да правиш? — попита Онодера.
— Загубихме мама и аз мисля да отида в Канада, където да работя по благоустройството на нефтодобивните райони в Манитоба. Възнамерявам да отида с цялото си семейство, но жена ми се колебае…
— Това е чудесна идея — почти извика Онодера, като сложи ръка върху ръката на брат си. — Кога приблизително смяташ да тръгнеш?
— От Канада искат колкото е възможно по-бързо. Но докато приключа със сегашните си работи, ще мине месец, а може и два. Мисля още следващата седмица да се заема малко по малко с подготовката.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Онодера, като стисна ръката на брат си. — Гледай да отидеш по-бързо, без да му мислиш много. Нека жена ти се опъва, но ти вземи семейството си и тръгвай…
— Лесно е да се говори, но вече съм на четиридесет години и да сменям работата си… — усмихна се братът, като с недоумение гледаше Онодера. — А ти защо толкова горещо настояваш?
— Защото Япония… — започна Онодера и млъкна.
За малко щеше да проговори, толкова много се зарадва, че близките му се готвят да заминат, и без да знаят, ще избегнат опасността. Но да разкаже за това на брат си, нямаше право…
Онодера отново погледна надолу. „Бягай, братко, бягай!“ — нещо се надигаше в гърдите му. Искаше му се да извика това с пълен глас. „Бягай както си! Япония потъва!… Но не просто потъва… До момента, в който ще изчезне под водата, ще станат страшни катаклизми… Ще се спасят само онези, на които страшно им провърви…“ Онодера се учуди, като усети в себе си такъв прилив на роднински чувства… С постъпването си в Института той се отдели и отдалечи от близките си, а когато започна да работи, това разстояние в пряк и преносен смисъл се увеличаваше все повече и повече. В Токио нямаше роднини. Приятелите се променяха. Едни се отиваха, други идваха. В младостта си човек се зашеметява от откриващите се пред него хоризонти, а и на тридесет години той все още търсеше промени. Онодера беше подхванат и завъртян от гигантски водовъртеж. Съдбата му беше такава, че в нея нямаше място за личен живот. С роднините си за цялото това време се бе видял само веднъж — когато умря баща му. Точно след седемдесет и пет дни по-големият му брат му изпрати неговата част от наследството — сто хиляди йени. Тези пари Онодера веднага върна обратно на майка си, като писа, че работи и вече нищо не му е нужно. И той наистина работеше. Един ден се потопяваше в студената морска бездна, друг ден летеше във въздуха, бореше се с двигателите и запълваше графиците с безкрайни диаграми според програмата на изследванията. Той си имаше работа с гигантския скален къс с дължина триста и седемдесет хиляди квадратни километра, с безкрайния океан и с огромния огнен змей, който се намираше под дъното му. По време на работа забравяше не само роднините си, но и себе си…