— А сега да чуем рибарите — професор Тадокоро се обърна към канаките. — Ямамото-сан, ще ни превеждате ли?
Ямамото, като се почеса по тила, премина към задължението си на преводач. Но нито неговият канакски, нито японският на най-стария от рибарите, нито английският на младите канаки можеше да се сравни с красноречието на жестовете и изразителността на звуковете на тези три деца на природата.
Рибарите отишли на острова след обяд. До вечерта поправяли лодката и платното. Висока канара закривала залива. Наблизо намерили извор с прясна вода. Там имало също и не много дълбока пещера. Дори намерили пътека и колиба — следи от идващите тук от време на време рибари. Те решили да нощуват в пещерата, откъдето се виждал заливът и лодката. През нощта задухал вятър, но в пещерата било спокойно. Всички заспали.
Старецът се събудил от шума на вълните и разбудил и младите. Водата била вече до самия вход на пещерата. В тъмнината не се виждала и оставената в залива лодка. Морето се вълнувало едва забележимо, виждали се малки водовъртежи, но всичко било спокойно. Островът потъвал безшумно.
— А имало ли е колебания на почвата? Земетръси или грохот?
— Струва ми се, не. А дори и да е имало, те не са го забелязали — толкова били изплашени.
— А колко бързо е потъвал островът?
— Ето колко! — Младият канак клекна, опря длан в пода, а после бавно започна да се изправя, като постепенно повдигаше и ръката си.
— Със скоростта на потъване на старите подводници — промърмори някой. — Бързо, но…
Те хукнали да бягат към върха на острова. Водата ги гонела по петите. Докато тичали към върха, той се превърнал в купчина скали, обкръжени от кипяща водна пяна. Те се вкопчили един в друг. Вълните плискали петите им, а после и глезените. Прегърнати, те се молели на боговете — на пазителя на остров Уракас, на морския бог, на боговете на прадедите. Било тъмно като в рог, никакви звезди. Водата достигнала до пояс. Сякаш и последната скала изчезвала под петите им. После водата се повдигнала до гърдите, до шията и… земята окончателно изчезнала в дълбините. Пяна вече нямало, само големи и малки водовъртежи. Хората някак си се удържали на повърхността. Островът го нямало. Как ли не се опитвали с крак да намерят дъното, но нищо не излязло — наоколо само вода. Бездънно черно море под бездънно черно небе. Те заплували, за да търсят лодката си. Но не я намерили. Обзел ги ужас от случилото се, страх пред появяването на акули, умора. Започнали да потъват. За щастие попаднали на дънер, върху който по ред си почивали. Хоризонтът леко просветнал и те забелязали в далечината кораб. Спасени! Завикали от радост и заплували. От страх, че корабът ще отмине, бързали и едва не се удавили. В техните предания е описано как потъва остров, но те самите за първи път видели това. Искат да се върнат по-бързо на своя остров, на Уракас, за да благодарят на всички богове. Сродниците им ще бъдат удивени, а вождът им сигурно ще им устрои тържество. Жените ще слушат техните разкази…
— Моля ви се, дайте ми цигара — каза старецът на японски.
Като взе подадената от Онодера цигара, той с достойнство, както подобава на завършилия разказа си старейшина, я запали, всмукна и изпусна дима през сплесканите си ноздри.
— Разказват се удивително много истории за потънали острови — скръсти ръце на гърдите си професор Тадокоро. — Има достатъчно достоверни съобщения за острови, потънали без видима връзка с вулканично действие. Имало е и такива, които нееднократно са се появявали и са изчезвали под водата. Но в дадения случай е потънал бързо твърде голям остров и при това пред очевидци, което е според мен изключителен случай. — Да, но не само това е учудващо — каза с обикновения си спокоен маниер океанологът. — Работата е в това, че „Суйтен-мару“ е отбелязал местонахождението на най-високата точка на острова с шамандура. Но докато пристигнем, шамандурата е била отнесена. До срещата си с вас ние успяхме да направим няколко измервания на дълбочината.
— Открихте ли острова?
— Открихме го — кимна с глава океанологът. — Пишещото устройство на ехолота очерта точно такъв контур на морското дъно, както и „Суйтен-мару“. Така установихме местонахождението на потъналия остров. Най-високата точка на острова се оказа обаче на деветдесет метра дълбочина. И така приблизително за две и половина денонощия морското дъно в дадения район се е спуснало на сто и шестдесет метра. Какво ще кажете за това, професор Тадокоро?
6
Младият моряк, който придружаваше Онодера до палубата, се извини, че тъй като високите гости са много, не му е осигурена самостоятелна каюта. На леглото в каютата лежеше Юуки.