Сега, след като поговори с брат си, Онодера усети, че в него продължават да живеят силни роднински чувства. Той никога не си спомняше за сбиванията или пререканията в детските години, но това как брат му му бе помагал и защищавал… Брат му беше с десет години по-стар от него. Сестра им, средното дете в семейството, умря твърде рано… Много спомени имаше… Първият — как брат му го извади от една канавка, в която беше паднал… А после, късно вечерта, след празника в храма, брат му го занесе на гръб в къщи и той веднага заспа. По-късно брат му хващаше за него бръмбари, учеше го да лови риба с въдица, да прави модели на самолети… Когато брат му беше вече студент, Онодера помнеше с какво благоговение се взираше в книгите му, написани на японски и чужди езици… Сега всички тези спомени изведнъж нахлуха в главата на Онодера. Мъчително е да мълчиш, че не можеш да кажеш нито дума на родния си брат. А може би трябва да произнесе само съдбоносните думи: „Бягай, брат! С Япония е свършено!!“ Брат му ще бъде потресен и ще започне бързо да се подготвя за път. Жена му ще поиска обяснение и в мъката си той непременно ще проговори. А преди заминаването ще сподели това с някой свой много близък приятел или с най-надеждния от тези, които ще присъствуват на прощалната вечеря… А след това вероятно ще вземе със себе си някой свой подчинен, с когото е работил не една година. Тайната ще започне да се предава от уста на уста. А може би това няма да е толкова лошо?! Тогава хората сами ще заминават, ще се стремят да се спасяват… Защо да не трябва да го прави?
Но нали това не е негова тайна? Разгласяването й можеше да разстрои осъществяването на големия план… Това му послужи като някакво оправдание…
На Онодера и на ум не му идваше, че в момента спазваше древен закон: „Да се запази верността към дълга, дори и ако се пожертвуват роднините.“
Те обядваха в ресторант, който се намираше в района Хокушинчи, особено известен със своето саке. Онодера пи доста. Но защо ли никак не се почувствува пиян? После излязоха на улицата и се окъпаха в морето от светлина, която и тук беше по-малко от обикновено, тъй като икономията на електроенергия също си беше казала думата. Нали трябваше да подпомагат пострадалите от земетресението райони в Токио, а и в Осака добивът на електроенергия беше намалял поради пропадането на почвата. Но въпреки това в баровете кънтяха веселите гласове на хостесите, които посрещаха и изпровождаха клиентите.
Братът предложи да отидат на бар, а след това да преспят у тях, но Онодера отказа, тъй като трябваше рано сутринта да отлети за Токио. Бяха му резервирали място в хотела близо до летището.
— Съжалявам, че утре няма да мога да присъствувам на церемонията за получаване на праха — каза той на брат си. — Наистина, тежко ми е, но… Може би роднините отново ще започват да мърморят…
— Не се тревожи, разчитай на мен — успокои го брат му. — Но нали ще се върнеш отново…
— А… — издаде неопределен звук Онодера, който вече си мислеше за безкрайната и странна работа, която отново ще започне от утрешния ден. — Не зная още… Ще ти се обадя…
Братът извади от вътрешния джоб на сакото си дълъг и тесен плик и го подаде на Онодера:
— Тогава… Вземи това… Спомен от мама… Онодера взе плика. Нещо му беше заседнало в гърлото и го задушаваше, но не каза това, което го мъчеше:
— Братко, по-добре е да отидеш в Канада — повтори той развълнувано. — Непременно трябва да отидеш!…
— Чудак си ти! — засмя се брат му и като се обърна с гръб, тръгна напред, поспря се и през рамо попита:
— А ти как мислиш? Не е ли време да имаш семейство? Вече си на тридесет години…
Разделиха се пред входа на ресторанта. Единият тръгна в една посока, другият — в друга… Върху някакво здание бързо преминаха светещите букви на последните новини: „Изригване на кратера Хоей от вулкана Фуджи“.
Градът тънеше в ледения февруарски студ, от небето се сипеха снежинки, а на централната улица цареше обикновено вечерно оживление. Поток от коли. Банкети в ресторантите, където служители на фирми, търговци и спекуланти си почиваха. Някъде пийнала компания си пееше военна песничка. Млади хостеси, с разголени рамене, треперейки от студ, с писклив смях отговаряха на шегите на клиентите. С отмерена крачка мина мъж, облечен в хубаво палто.
По улицата претича сервитьорка, облечена в кимоно, като старателно придържаше краищата му. Цветарка, увита в шал, предлагаше цветя на минувачите. Премина и уличен певец, който носеше на гърба си китара.