Първият път, когато се озовах пред ствола му, аз се втрещих. Не можех да си представя, че нещо живо може да бъде толкова огромно. Помня този ден съвсем ясно. Беше ранна пролет. Бушуващият вятър правеше вълни в тревата по хълмовете и могилите на Долината и носеше мръсносиви облаци по небето. Чувствах се волна и в прекрасно настроение. Бях се отдалечила доста от кулата на чичо Белдин и като превалих една обрасла с трева височинка, пред мен се изправи Дървото. Издигаше се самотно и необхватно за погледа.
Стъблото беше много по-голямо от кулата на чичо Белдин. Клоните му се издигаха десетки метри нагоре в небето, а неговите разклонения засенчваха цял акър наоколо. Зяпах го прехласнато дълго време, докато накрая чух — или усетих — че Дървото ме вика. Колебливо се спуснах надолу към него като подозрително се вслушвах в повика му. Досега нито храстите, нито тревата ми бяха говорили по този начин. Незрелият ми детски ум веднага предусети нещо необичайно.
Когато най-сетне навлязох под сянката на клонестата му корона, ме обгърна някаква странна топлина и умиротворение. Но те само увеличиха трепета ми. Знаех, че Дървото няма да ми стори нищо лошо. Накрая се престраших и решително поех към масивното възлесто стъбло.
Протегнах ръка и го докоснах.
Това беше моето повторно пробуждане. Първото се случи, когато баща ми допря моето чело за благословия. Но това пробуждане беше много по-разтърсващо и всепроникващо.
Дървото ми каза — макар „каза“ да не е най-точната дума, — че е най-старото живо същество в целия свят. Безчет столетия бяха наливали живителни сокове и мощ в ствола му. Сега то стоеше в пълен мир и достолепие насред Долината, отърсвайки годините като дъждовни капки от своите листа. Щом то се е появило на този свят много преди нас и е още живо, значи всички ние сме негови деца.
Първият урок, който то ми преподаде, беше за естеството на времето. Времето — бавното и отчетливо минаване на годините — не е точно такова, каквото си го представяме. Хората все се опитват да го накъсат на някакви понятни и приемливи за тях парчета — нощ и ден, редуване на сезоните, минаване на годините, вековете, епохите. В действителност времето е единно и неделимо като река, която тече неспирно от извора към някаква непонятна за нас цел. Дървото внимателно насочваше детското ми съзнание по нишките на тази изключително трудна за възприемане представа.
Мисля си, че ако не бях срещнала Дървото, никога нямаше докрай да разбера докъде в действителност се простира моят живот. Бавно, все още опряла ръце върху грубата кора на Дървото, аз осъзнах, че ще живея точно толкова, колкото е необходимо. Дървото не ми обясни много ясно какви задачи стоят пред мен, но намекна, че тяхното изпълнение ще отнеме много дълго време.
После дочух глас, по-точно няколко гласа. Смисълът на казаното от тях беше напълно ясен за мен, но аз осъзнах, че това не са човешки гласове. Отне ми известно време, докато разбера откъде идват. Изведнъж едно доста безочливо врабче се стрелна през клоните, заби нокти в грубата кора на педя от носа ми и ме погледна с лъскавите си оченца.
— Добре дошла, Поулгара — изчирика то. — Защо ти отне толкова дълго време да ни намериш?
Непорочният детски разум винаги е широко отворен да приеме всякакви странни и дори необикновени неща, но това надвишаваше и най-развинтеното въображение. Аз потресена зяпнах говорещата малка птица.
— Какво си се втренчила така? — попита врабецът.
— Ти говориш! — изфъфлих аз.
— Естествено. Всички можем да говорим. Просто ти не слушаш съсредоточено. Трябва да обръщаш повече внимание на това, което става около теб. Няма да ми сториш нищо лошо, нали? Да знаеш, че ще отлетя, ако се опиташ да направиш нещо такова!
— Ннн-няма — запелтечих аз, — няма да ти причиня нищо лошо.
— Хубаво, тогава можем да си поговорим. Забеляза ли някакви семенца, докато идваше насам?
— Не, пък и не съм се заглеждала да търся семена.
— Трябва да се научиш да ги виждаш. Моята другарка пази трите ни пиленца в гнездото, а аз трябва да намеря зрънца, за да ги нахраня. Какво е това на ръкава ти?
Погледнах към ръкава на ризата си.
— Прилича на някакво семе, вероятно е от трева.
— Добре де, не стой така, а ми го дай.
Взех семенцето и го протегнах към него. Той подскочи от дървото и се настани на пръста ми. После кривна глава и внимателно разгледа с малкото си око това, което му предлагах.
— От трева е — съгласи се най-накрая. — След това съвсем ясно въздъхна. — Мразя когато единственото нещо за ядене наоколо са недозрели семена от трева. Още е началото на сезона и зрънцата са съвсем малки. — Клъвна семето с острата си човка. — Не си отивай, ей сега се връщам! — И отлетя.