Недалеч от Дървото имаше голяма скала. Чичо Белкира се втренчи в нея и леко присви вежди. Скалата изведнъж изчезна, а после се появи отново, но на стотина метра по-настрани от старото място.
Това, което чух, не беше точно шум. По-скоро го почувствах, отколкото го долових със слуха си. Но каквото и да беше, успя да ме разтърси от глава до пети.
— Сега разбра ли за какво говоря? — попита Белкира.
— Биваше си го звукът.
— Радвам се, че ти хареса.
Тримата ми триха сол на главата още известно време.
— Това ли е всичко? — попитах най-накрая. Вече бяха започнали да ме уморяват.
— Ще има и още, Поул — каза Белтира. — Но засега това е всичко, от което имаш нужда. Независимо дали ти харесва или не, обучението ти едва започва. Ще трябва да свикнеш да контролираш този дар. Учи упорито, Поул, защото от това вероятно някога ще зависи животът ти.
„Просто се усмихвай и се съгласявай с това, което ти говорят, Поулгара — посъветва ме гласът на мама. — Аз сама ще се погрижа за твоето обучение. Сега само се усмихвай, кимай сговорчиво и си мълчи, докато ти дават наставления. Не ги разстройвай с някакви необичайни постъпки, докато се навъртат наоколо.“
„Както кажеш, мамо“, съгласих се аз.
Ето как всъщност получих истинското си образование. Чичовците ми понякога се изненадваха колко бързо напредвам. Те отбелязаха изключителните постижения, с които ги сюрпризирах — при това без нито един пропуск. И тримата бяха убедени, че имат пред себе си млад и многообещаващ, макар и доста мръсен, талант. Истината обаче беше съвсем друга — мама ме научи на тия елементарни трикове. Нашите съзнания бяха свързани още преди да се родя, затова тя имаше пълно право да разшири познанията ми за света и моите способности. Освен това беше къде-къде по-добра учителка от моите чичовци.
По онова време чичо Белдин трябваше да замине за изпълнението на някаква мистериозна поръчка, затова моето обучение падна на плещите на близнаците. Или поне те така си мислеха. В действителност мама ме научи на повечето от това, което мога днес.
Естествено, аз разказвах на Белдаран всичко, което ставаше с мен. Двете нямахме никакви тайни една от друга.
Когато научи за станалото, сестра ми се изпълни с копнеж и тъга.
— Какво точно е това? — попита тя.
— Ще ти покажа — отговорих. — А после може и сама да опиташ.
Тя въздъхна умислено.
— Не, Поул — каза. — Мама ми нареди да не го правя.
— Нареди ти?! Нима искаш да кажеш, че най-после се е свързала с теб?
— Само когато спя — обясни сестра ми. — Гласът й стига до мен докато сънувам.
— Доста неудобен начин за връзка е избрала.
— Така е, но тя си има причини за това. Обясни ми, че ти си призвана да действаш, а аз — да бъда.
— Да бъдеш какво?
— Още не ми е казала. Сигурно някоя от следващите нощи ще разбера.
С това разговорът приключи и аз се отдалечих, мърморейки под нос.
Мама беше изредила кои неща е безопасно да правя и аз повторих всички упражнения. Преместването на предметите беше много забавно, пък и ми помагаше да тренирам заглушаването на шума. Цял ден разни неща прелитаха по моя воля насам-натам из Долината.
Моето „образование“, както го наричаха чичовците ми, ме откъсваше за дълго време от Дървото и от птиците. Това никак не ми харесваше. Вече отдавна знаех всичко, което те ми обясняваха надълго и нашироко, а безкрайните уроци ми се струваха скучни и монотонни.
„Сдържай характера си, Поулгара“, скастри ме мама веднъж, когато търпението ми се беше изчерпало и бях на път да избухна.
„Но всичко това е толкова отегчително!“ — възпротивих се аз.
„Тогава си мисли за нещо друго.“
„За какво да мисля?“
„Близнаците научиха ли те да готвиш? — попита тя. — Хората обичат хубавичко да обгорят храната си в огъня преди да я изядат. Това според мен е загубено време, но с нищо не мога да го променя.“
Така получих две образования. По едно и също време се научих както да премествам различни предмети, така и всичко за подправките. Открих, че мога предварително да усетя как дадена подправка ще промени вкуса на гозбата ми. Това наблюдение ми помогна да изпреваря близнаците с готварските си умения. Те измерваха прецизно всичко, което слагаха в яденето. Аз подправях храната на вкус — щипка, бучка, капка или пък цяла шепа от някоя подправка винаги бяха на място и се получаваше прекрасен аромат.