Най-накрая тя се предаде. Сигурно се убеди, че съм непоправима дивачка, една от тези нещастници, които никога няма да оценят предимствата на цивилизацията.
Най-после Анрак доведе Рива. Признавам, че физически беше изключително внушителен. Не бях виждала друг — с изключение на мъжете от нашето семейство — толкова висок човек. Беше със сини очи и черна брада и аз го намразих от пръв поглед. Той измърмори някакво кратко приветствие към моя баща, а после седна и зяпна Белдаран. Тя му отвърна със същия прям поглед.
Това беше най-мъчителният следобед в целия ми дотогавашен живот. Таях надежда, че Рива ще прилича на братовчед си Анрак и ще изтърси нещо, което би обидило сестра ми. Но единственото, което направи той, беше да гледа с нямо обожание Белдаран. А и тя никак не облекчаваше моето страдание и му отвръщаше със същата преданост в погледа.
За мен оставаше ролята на далечен роднина.
Стана ми ясно, че вече съм загубила сестра си. Осъзнах, че раздялата между нас двете с Белдаран, започнала още преди да се родим, сега е окончателно завършена. Искаше ми се да умра. С падането на вечерта изгубих и последната си надежда и усетих как жарки сълзи започнаха да се стичат по лицето ми. За моя голяма изненада баща ми ме избави от тази мъка. Той се приближи и взе ръката ми.
— Хайде да се поразходим, Поул — предложи внимателно той. Въпреки непреодолимото ми страдание неговото съчувствие успя да ме разтърси. Той беше последният човек на света, от когото очаквах подобна постъпка. Баща ми наистина успява да ме изненада понякога.
Той ме изведе от стаята и аз успях да забележа, че Белдаран дори не отклони поглед от очите на Рива, докато излизахме. Това беше последният и смъртоносен удар за мен.
Татко ме придружи до голямата зала в хана и ме отведе към най-отдалечения балкон, затваряйки плътно вратата след нас. С все сили се опитвах да овладея своето отчаяние от загубата.
— Е, добре — казах сухо, — предполагам, че така и трябва да бъде.
Баща ми взе да говори някакви баналности относно Съдбата, но аз изобщо не го слушах. Бях загубила сестра си! Накрая обвих с ръце врата му, зарових лице в гърдите му и се разплаках неудържимо. Мина доста време, докато изцедих и последната сълза от себе си. Едва тогава успях да дойда отново на себе си. Заклех се, че никога няма да позволя на Рива или на сестра ми да разберат колко страдам. Нещо повече — реших по всякакъв начин да демонстрирам, че изобщо не ме е грижа. Започнах да разпитвам баща си за неща, които дотогава изобщо не ме интересуваха — бани, шивачи, гребени и други подобни. Щеше да види тя! Щом ми беше причинила болка, исках да съм сигурна, че тя ще страда не по-малко от мен!
Банята ме измъчи не на шега. За мен всичко, което се случваше, беше като собственото ми погребение, затова исках смъртта да ме завари във възможно най-добър вид. Изгризаните ми до кръв нокти най-напред ми се видяха непоправимо грозни, но после се сетих за нашата дарба. Съсредоточих се върху тях, а после изрекох: „Пораснете!“ Проблемът беше решен само за миг.
Прекарах в банята приятно отпусната близо час. Целта ми беше водата да погълне цялата мръсотия, натрупана по мен, но с голяма изненада установих, че къпането може да носи и радост. После се измъкнах от подобната на буре дървена вана, изтрих се с мека кърпа, навлякох халат и се заех с косата си.
Никак не беше лесно. Косата ми не беше вчесвана от падането на последния дъжд в долината. Така се беше объркала и заплела, че едва не се отказах от прическата. Костваше ми много усилия и скубане, но най-накрая постигнах целта си и прекарах гребена през нея без нито едно запъване.
През нощта почти не можах да мигна и станах много рано, за да продължа с приготовленията си. Седнах пред огледалото от полирана мед и се загледах критично в своето отражение. С изненада открих, че не съм чак толкова грозна, колкото винаги съм мислела. Дори напротив — бях доста хубава.
„Само не ми казвай, че това те учудва, Поул — дочух гласа на майка си. — Нали не си мислила, че мога да родя грозно момиче.“
„През цялото време бях убедена, че съм отвратителна, майко.“
„И си грешила. Не се престаравай с косата си. Белият кичур е достатъчен, за да изглеждаш красива.“
Синята рокля, която ми бе купил татко, беше много красива. Облякох я и отново се погледнах в огледалото. Това, което видях там, леко ме смути. Не можеше да има и най-малко съмнение, че бях истинска жена. До този момент не бях обръщала никакво внимание на доказателствата за моята женственост, но това вече беше невъзможно. Роклята правеше принадлежността ми към нежния пол повече от очевидна.