— Това не е заплаха, Селмисра, а просто информация за съвсем реални факти. Следващия път, когато се видим, всичко това ще се случи.
— Иса ще ме пази.
— Стига да се събуди дотогава. Бих те посъветвала да не разчиташ много на него. Ти копнееш за безсмъртие, Селмисра. Аз мога да ти го дам. После може да не ти хареса, но ще се погрижа да живееш вечно. Най-вероятно е тогава да не искаш изобщо да погледнеш в огледалото. Зедар, Ктучик, а може и Урвон да те подмамват от името на Торак чак до края на твоите дни, когато ще си стара и уморена, но ти не им вярвай. Торак обича само себе си. В сърцето му няма място за никой друг — освен за мен, разбира се. Но ако сериозно се разровиш в това, той и мен не обича. Всичко, към което се стреми, е да ме подчини и да ме принуди да го боготворя. Ето защо загуби битката при Во Мимбре. — При тези думи хвърлих на Зедар ледена усмивка. — Не стана ли точно така, Зедар? Торак знаеше прекрасно, че схватката на третия ден няма да е в негова полза. Но въпреки това излезе и прие предизвикателството. Затова сега лежи в оная пещера в Ктол Мургос и се разкапва с всеки изминал час. Обрекъл си се на един ненормален, Зедар, и най-вероятно ще си понесеш последиците за това.
Тогава внезапно ме осени едно ужасно прозрение и вече знаех точно каква ще е съдбата на бащиния ми брат. Беше страшно дори за гледане. Узнах също, че Зедар ще е този, който най-накрая ще открие и доведе заместник на Торак. Най-сетне разбрах абсолютната необходимост от съществуването на Зедар. Той щеше да даде на хората най-големия подарък, който са получавали някога. В замяна на това щеше да бъде жив погребан.
Мисля, че и Зедар получи някакво просветление за бъдещето като мен, защото лицето му изведнъж стана мъртвешки бледо.
После се обърнах отново към Змийската кралица.
— Послушай съвета ми, Селмисра — казах. — Не се забърквай в интригите на Ктучик и Зедар, независимо какво ти предлагат. Нито един от двамата не е способен да привлече вниманието на Торак, нито пък да му влияе. Нещата стоят другояче и ако си направиш труда да ги анализираш излиза, че Торак дори не харесва своите ученици. Зедар откри това още при Во Мимбре, нали, Зедар? Вероятността да се превърнеш в облак дим, ако нарушиш правилата, изобщо не трогна Торак. Така ли беше? Ти просто замени любовта на един бог към теб с хладното безразличие на друг. Лош избор, старо момче.
Наблюдавах как върху лицето му постепенно се изписва огромно съжаление и отчаяна безнадеждност. Той нямаше сили да прикрие обзелите го чувства и аз почти се засрамих от себе си.
— Толкова съм доволна, че имахме възможност да си поговорим — обърнах се към тях. — Надявам се това да е изяснило всичко. Сега знаете какво ще направя, ако продължавате да се месите в нещо, което изобщо не е ваша работа. Ако ме послушате, всички ще са доволни. Но ако упорито настоявате на своето, следващата ни среща ще е много по-неприятна.
След този разговор напуснах Стис Тор, но не се върнах веднага в Анат. Прекарах няколко седмици високо в толнедранските планини, размишлявайки върху внезапното прозрение, което проблесна пред очите ми в тронната зала на Селмисра. Вече знаех, че Зедар ще е Ерионд1, макар тогава още да не знаех дори името му. Колкото повече мислех, толкова повече надушвах чужда намеса, макар този път да беше по-различно. Бях усещала това и преди, но не беше същото. „Уханията“ — да го наречем така — от вмешателството на мама, Ул и Волята са различни. Сега външната намеса беше непозната. Не можех да разбера откъде идва и това ме правеше нервна. Знаех, че в нашата компания се е намесил още един играч и вече седи на мястото си. Вече го познавам, разбира се. Крайно време беше да го разкрия, защото съм го отгледала от малко момче в същата тази къща.
Бях много недоволна — вече ставаше очевидно, че няма да се размине без наказание над Селмисра. И двете знаехме какво точно предстои да се случи, но тя очевидно щеше да се поддаде на изкушенията и аз не можех с нищо да й се противопоставя. Единствената ми утеха бе, че след като всичко свърши, тя нямаше да е чак толкова нещастна. Пък и за Нийсия не е много добре да я държи на трона си в този вид.
Както и да го въртях, както и да го сучех, все се оказваше, че с нищо не мога да променя хода на събитията и това, което е писано да стане. Най-накрая се отказах и се върнах в Анат.
Баща ми ме наруга хубаво като се прибрах, разбира се, но аз не му обърнах много внимание. Вече бях чувала всичко, което се кани да ми каже.
След като зимата отмина, скитническото чувство отново зачовърка татко и той тръгна да види накъде върви светът. И аз можех да му кажа, че всичко си е на мястото, но изглежда искаше да се увери с очите си.
1
Така е в книгата, но вероятно е грешен превод; по-логично е „Зедар ще доведе Ерионд“. Бел.Mandor.