— Полана, остави го да си върви. — Гласът беше дълбок, много мъжествен и сякаш идваше някъде иззад гърба ми. Оказа се обаче, че нито е зад мен, нито е мъж. Майка ми се беше притекла на помощ.
— Но той ме докосна! — опънах се аз.
— Това беше грешка. Пусни го да стане.
— Той ме обиди и не мога да го пусна просто така.
— Няма време, Полана. Щом толкова ти се иска, порежи го някъде и да вървим! Малко кръв ще отмие обидата. Не е нужно да ходиш оплискана до колене само заради някаква случайна немарливост.
— Е, добре тогава — предадох се накрая. Направих една резка върху брадичката на треперещата си жертва, станах и пъхнах камите обратно в ножниците им. После се упътих към центъра на града. Никой дори не забеляза, че съм сама.
„Малко се поувлече, Поул“ — хапливо рече майка.
„Не можах да овладея положението.“
„Полана ли каза? Откъде ти дойде наум това име?“
„Просто така ми хрумна. Реших, че звучи като надракско име.“
„Надракско ли?“
„Хайде да не спорим и за това, майко. Време е да излезем на пазара и да намерим купувач.“
Никога досега не си бях търсила купувач. А това занимание никак не прилича на купуването на обувки или пък на парче говеждо. Най-накрая се спрях на един богат търговец на кожи на име Галак. Той беше достатъчно преуспял, за да ми осигури необходимите връзки и запознанства, пък и да ми даде покрив над главата, който да не е бордей.
Като повечето надраки, и той беше строен мъж с хитри очи. Единственият проблем с него идваше от това, че много повече се интересуваше от пари, отколкото от изисканите неща в живота, каквито са жените например. Поради тази причина ми костваше доста усилия, докато насадя в главата му определени спомени. Накрая двете с майка успяхме да надхитрим алчността му. Внушихме му каква печалба бих представлявала за него и когато ме видя, всичко вече беше решено.
Аз се промъкнах в къщата му една нощ, докато спеше дълбоко, разхвърлях наоколо някои от вещите си и подредих една от свободните стаи за моя спалня. На зазоряване накладох огън в кухнята и започнах да готвя. Когато всичко беше готово, влязох в неговата стая и го събудих.
— Закуската ти е готова, Галак — казах. — Ставай вече.
Той се протегна и се прозя.
— Добро утро, Полана — каза спокойно. — Добре ли спа? — Бяхме се погрижили ясно да си спомня как ме е купил в една провинциална кръчма преди шест седмици и според него вече бяхме живели заедно достатъчно дълго, за да ме опознае добре.
Той си изяде закуската и ме похвали за уменията ми на готвачка. Според него винаги е постъпвал така, когато съм му приготвяла храната. После провери верижката ми, за да се увери, че е здраво заключена, пожела ми приятен ден и замина на работа. Вече ме приемаше като нещо установено в своя живот и нямаше начин да знае, че не ме е виждал никога преди тази сутрин.
„А сега трябва да открием човек на име Ярблек — каза майка, когато Галак излезе. — По-късно той ще изиграе много важна роля, затова е добре да го познаваме.“
„Аз не мога да се движа напълно свободно, майко“ — напомних й.
„Това пък откъде ти хрумна?“
„Нали съм робиня. Не мога да се скитам из улиците всеки път, когато ми се прииска.“
„Не си разбрала най-главното, Поул. Галак е твой собственик, а не господар. Ти си собственост, а не робиня.“
„И каква е разликата?“
„Като между земята и небето. Верижката ти дава пълна свобода и показва, че всеки, който реши да ти досажда, ще си има работа с Галак. Тук си много по-свободна, отколкото беше като херцогиня на Ерат. Можеш да отидеш навсякъде, където си пожелаеш и не е нужно да правиш нищо против волята си. Надракските жени са много по-свободни от своите посестрими по света, с изключение на вълчиците, разбира се.“
„Много интересно твърдение.“
Независимо, че по онова време Ярблек беше само на петнайсет, той вече беше известен в Яр Надрак. Но въпреки това никак не ни беше лесно да го открием. Експедицията ме отведе в най-съмнителните и долнопробни квартали на града. По всичко личеше, че мълвата за случката при градските порти се беше разпространила като мълния, защото и разбойниците със зловещ вид ми правеха път да мина. Явно разказът е бил придружен с точно описание на външния ми вид и цялата паплач на Яр Надрак ме разпознаваше от пръв поглед. Доста е трудно обаче да изтръгнеш някаква информация, когато никой не иска да говори с теб. Наложи се да измъкна един парцаливко от тълпата, посочвайки го с пръст.
— Я, ти там — рекох заповеднически, — ела при мен.
— Ама аз нищо не съм направил — задърпа се той.
— Не съм казала такова нещо, просто ела при мен.
— Трябва ли наистина да го направя?