Выбрать главу

— Да. — Посочих празното място срещу себе си. — Тук — заповядах му. — Веднага!

— Да, Полана, веднага идвам — той почти тичешком прекоси улицата и се закова точно на мястото, което му бях посочила. После прилежно скри ръцете си зад гърба, за да не допусне някоя неволна грешка.

— Търся един младеж на име Ярблек. Познаваш ли го?

— Всички познават Ярблек, Полана.

— Хубаво. Как бих могла да го открия?

— Обикновено стои в „Леговището на плъховете“ — оная кръчма, дето е близо до източната градска порта. Ако не е там, тогава кръчмарят ще ти каже къде да го намериш.

— Благодаря ти. Виждаш ли, че не боли?

— Е, поне засега не виждам да кървя отникъде. — После очите му светнаха любопитно. — Наистина ли закла стражника при градската порта с онзи трион, дето го носиш вместо кама?

— Разбира се, че не съм. Просто малко го порязах.

— И аз така си помислих. Сигурно е преувеличено. Не ми изглеждаш чак толкова кръвожадна. — После примигна насреща ми. — Но аз на никого няма да кажа. Мълвата за теб е наплашила всички крадци в квартала, а на мен много ми харесва да ги гледам как треперят от страх.

— Ти си добро момче — рекох, потупвайки го по бузата. Сетне се запътих към източната порта по калната улица.

Кръчмата „Леговището на плъховете“ напълно заслужаваше името си. Стените и тавана бяха покрити с паяжини, а подът имаше повече нужда от лопата, отколкото от парцал. Насочих се право към разклатения и надраскан тезгях.

— Кой от всички тези затъпели от пиене негодяи е Ярблек? — обърнах се към човека, който стоеше зад тезгяха.

— Ей онзи в ъгъла, дето още се опитва да се оправи от махмурлука. Да не се каниш да го убиеш?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Нали ти си тази, дето й викат Полана? Казват, че убиваш мъжете, само защото са те погледнали.

— Глупости. Днес още никого не съм убила. А сега, ако ме извиниш, ще отида да разменя две думи с Ярблек.

Не се мъчих особено да будя Ярблек — само една дъска изскърца изпод краката ми и той веднага хвана ножа преди още да е отворил очи. После се ококори и ме погледна дръзко.

— Заповядай, хубавице — покани ме, изтиквайки с крак единия от столовете до масата. — Нова си по тия места, нали? Май не съм те виждал досега. Искаш ли да те черпя нещо за пиене?

— Не си ли още твърде млад, за да си постоянен посетител по кръчмите, господин Ярблек? — попитах, присядайки на стола, който той ми предложи.

— Млад съм, но младост не помня, хубавице — изпъчи се той. — Пораснах още в деня на раждането си. Закърмиха ме с черна бира и за първи път убих човек, когато бях на седем. — Той продължи неспирно да се хвали колко издържал на пиене, колко души е убил досега и колко жени не са устояли на чара му. Изражението и веселият му смях показваха, че не се надява особено да повярвам на всички тези лъжи, а просто се опитва да ме забавлява. След всичко, което чух, заключих, че той е доста непочтен и самоуверен млад човек. Но в потока от неспирни хвалби долових, че е много по-хитър, отколкото личи на пръв поглед. Бях убедена, че ако не допусне някоя фатална грешка, ще доживее зряла възраст и ще е напълно способен за мисията, която съдбата му е предопределила. Признавам, обаче, тогава и през ум не ми мина, че той ще използва познанството си с принц Келдар така, та скоро да се превърне в един от най-богатите хора на света.

Не след дълго съвсем се отегчих от неговите хвалби.

— Виждаш ми се малко уморен, Ярблек — подметнах.

— Никога не се уморявам да говоря с хубава жена — отвърна, а после затвори очи и гръмогласно взе да хърка.

Вероятно това изобщо не беше нужно, но за всеки случай изтрих от паметта му нашата среща. Сторих същото и с човека зад тезгяха.

„Майко!“ — призовах я мислено, щом напуснах „Леговището на плъховете.“

„Тук съм, Поул.“

„Открих Ярблек. Доста е млад, но пък е многообещаващ, стига да оцелее.“

„От сигурно място потвърдиха, че ще оцелее, Поул. Можем ли да му се доверим?“

„Сигурно не е много разумно, но нека все пак рискуваме.“

„Ще се задържим тук доста дълго и можем да го навестяваме от време на време, за да видим как я кара.“

„Кой е другият, с когото трябва да се срещна?“

„Новият крал — Дроста лек Тун.“

„Как така нов?“

„Беше коронясан през 5342 г. Сега е най-много на двайсет.“

„Не ми казвай само, че очакваме помощ от краля на ангаракска нация!“

„Не аз решавам това, Поул. Ти просто трябва да поговориш с него и да разбереш на каква цена би склонил да смени страната в конфликта.“

„Проникването в двореца може и да не се окаже толкова лесно.“

„Мисля, че Галак би могъл да ни помогне за това.“

„Може и така да е. Ще говоря с него тази вечер.“