Двамата напуснахме Яр Надрак в края на лятото и поехме на запад с обичайния ход на баща ми, който беше нещо средно между кретане и стоене на едно място. Есента вече беше настъпила, когато най-накрая се добрахме до планинската верига, която се спуска като гръбнак през целия континент. Като видя пожълтелите листа по дърветата, баща ми леко ускори ход, но тогава вече беше твърде късно. Зимата ни е изненадвала в гръб на няколко пъти през хилядолетията и баща ми винаги изглежда леко обиден, когато това се случи.
Вихрушката, която се изви по източните склонове на планината, беше свирепа и фуча над импровизирания ни заслон цели три дни. Много съм горда, че нито веднъж не казах „губим си времето“ или пък „мотаем се“ в дългите разговори с баща ми.
После времето утихна, но беше ясно, че дори и да тръгнем, до никъде няма да стигнем. Снегът беше натрупал повече от метър, а преспите бяха даже по-дълбоки.
— Няма да можем да се измъкнем оттук, татко — казах. — Ще трябва да си променим формата и да отлетим.
Категоричният му отказ ме изненада, а извинението, че наоколо може да се навърта някой гролим ми се видя доста неубедително. Ако приемехме формата на соколи, щяхме да сме в Драсния преди някой гролим да се е отдалечил и на пет мили от сегашното ни местонахождение.
Пробивахме си път през снега с пухтене и бяхме изминали почти миля, когато братовчедката на първата вихрушка отново ни заслепи очите. Бяхме принудени пак да търсим прикритие от острите като стрели снежинки. Бурята вилня цяла нощ, а на другата сутрин чухме някой да вика отвън.
— Ей, вие, в лагера — чу се глас. — Идвам при вас, не се стряскайте.
Беше някакъв старец. Татко също е стар, макар често да го забравя, но тоя облечен в кожи приятел сякаш го беше надминал по възраст. Косата и брадата му светеха в така рядко срещаното сребристо бяло, което почти заслепява. Очите му бяха наситено сини. Имах странното чувство, че нищо не може да им убегне. Главата му беше сгушена в рошава кожена яка, а пухкавата му шапка беше много шик.
— Май двамата здравата сте я загазили, а? — попита весело той като се навря под заслона ни.
— Мислехме, че можем да се измъкнем — рече примирено баща ми.
— Няма никакъв шанс да успеете. Снегът се чувства като у дома си тук, в планините. Това е неговото царство. Накъде бяхте поели?
— Към Драсния.
— Много късно сте тръгнали. Няма да стигнете Драсния тази зима. — Той въздъхна дълбоко. — Е, все ще измислим нещо. Най-добре е да презимувате при мен. Имам една пещера на около миля оттук. Съберете си багажа и доведете конете. Мога да си позволя гости за една зима.
Баща ми и старецът прекараха зимата в дълги разговори без при това да се каза нещо съществено. Те явно си допаднаха, макар да нямаха нищо общо помежду си. Не след дълго взех да усещам намесата на някаква външна сила. Не вярвам престоят ни в пещерата да имаше някакво съдбоносно значение, но двамата с баща ми явно трябваше да прекараме известно време с този старец. Бях потресена, когато осъзнах, че няма по-свободен човек на света от този отшелник в планините.
Пролетта най-сетне дойде в планините и двамата с баща ми отново подновихме пътуването си.
Седмица по-късно стигнахме Боктор. Градът все още изглеждаше потискащо. Миналото лято оттук беше минала чумата.
Беше отнела живота на много драсниянци, а сред тях и на тогавашния крал. Двамата с баща ми останахме за коронацията на принц Родар. Аз по доста заобиколен начин поразпитах дебеличкия бъдещ крал и с радост открих, че той вече е бил посетен от някакъв млад надрак с опърпан вид на име Ярблек.
След коронацията на Родар баща ми взе еднолично решение, което никак не ми се понрави. Той продаде конете ни и купи лодка.
— Ще продължим през блатата — заяви с дразнеща самоувереност.
— Какво ще направим?!
Смятах, че тонът ми ще го разколебае.
— Много хора пътуват по Великия северен път през това време на годината, Поул — оправда се той. — В тълпата може да ни дебнат и неприятелски очи.
Така или иначе, двамата се спуснахме с лодката през вонящото блато. Комарите ни посрещнаха с възторг и постоянно ни хапеха за добре дошли. След първата миля аз съвсем се вкиснах.
Валеше дъжд. За да избегне един бент, баща ми отклони лодката по някакъв спокоен и криволичещ воден ръкав между тръстиките. Не след дълго пред нас се мярна спретната къщурка със сламен покрив — домът на Вордай, Вещицата от блатата.
Слуховете за Вордай вече три века кръстосваха села и паланки, гори и планини. Както се оказа после, всички те бяха силно преувеличени. За разлика от нас, вещиците се занимават най-вече с духовете и с това да влияят на промените в климата. Най-точно е да се каже, че вещиците имат ограничена област на интереси, докато ние действаме мащабно. Това, естествено, е доста опростено обяснение, но поне изяснява всичко.