Блатниците вече бяха предупредили Вордай за нашето пристигане и тя ни чакаше на прага, когато татко заби носа на лодката в калния бряг на обраслото с дървета островче. Не бих казала, че ни посрещна много сърдечно.
— Можете да влезете вътре — рече не особено приветливо тя. — Поне докато спре дъждът.
Двамата с баща ми слязохме на сушата и се упътихме по пътеката към къщата.
— Значи ти си Вордай — обърнах се към възрастната, но с още запазена хубост жена край вратата.
— А ти трябва да си Поулгара — отговори тя.
— Вие двете познавате ли се? — изненадано попита татко.
— Само по име, Стари вълко — отвърнах. — Вордай е тази, която наричат Вещицата от блатата. Тя беше прокудена от света на хората и само в драсниянските блата се чувства в безопасност.
— Сигурно защото всички дървета тук са прогизнали от влагата и не стават за клада, на която да ме изгорят — добави тя. — Елате вътре да се скриете от дъжда.
Къщата й беше подредена като аптека, пред огнището имаше спретната купчина дърва, а на масата — ваза с блатни цветя. Кафявата рокля, която носеше, ми напомни дрехата на майка, когато я видях за първи път в пещерите на Улго. За разлика от нея, обаче, Вордай куцаше.
Без да пророни и дума, тя взе мокрите ни дрехи, провеси ги край огъня да се изсушат и ни даде тъкани наметки, с които да се загърнем.
— Седнете — каза, а после подреди масата. — В гърнето има достатъчно храна и за тримата. — По миризмата, която се носеше откъм огнището, отгатнах, че е вкусна рибена супа, ароматизирана с билки и подправки. Личеше, че Вордай е много добра готвачка.
— Ти знаеше, че идваме, нали? — попитах.
— Естествено, нали затова съм вещица.
През това време един от блатниците се домъкна и й каза нещо на странния си писукащ език.
— Да — отговори Вордай на хитрата животинка, — знам.
— Значи е истина? — рекох. Бях чувала най-невероятни истории за способността на Вордай да общува с блатните обитатели. — Не бива обаче много да се намесваш в живота им.
— Това не им вреди — присви рамене тя. — С тях е много по-приятно да се приказва, отколкото с хората.
Тази достойна старица таеше някаква болезнена тайна. По всичко личеше, че животът не е бил много ласкав с нея, но имаше още нещо, което не можех да доловя. Тя много ме заинтригува, пък и беше истинско предизвикателство за лечителските ми дарби. Затова се заинатих и реших да не се отказвам, докато не открия какво се таи зад загадъчната й външност. Сигурно вече сте забелязали, че не съм от тези, които си оставят магарето в калта, нали?
След като се нахранихме, аз внимателно се свързах чрез мисълта си с татко и направо му заповядах: „Върви си!“
„Какво?“
„Излез навън. Искам да остана насаме с Вордай. Махай се и то сега!“
Изражението му стана доста объркано.
— Ще изляза да обърна лодката — оповести той. — Няма смисъл да се напълни с дъждовна вода. — После се надигна и излезе. Изглеждаше много глупаво с тази наметка.
— Ще ти помогна да измиеш чиниите — обърнах се към нашата домакиня. Споделените дребни домашни задължения сближават жените, но Вордай упорито отказваше да ми открие сърцето си. Е, бях принудена да прибегна до другия начин. Започнах мислено предпазливо да я проучвам и след като преодолях защитната й бариера, най-сетне открих източника на нейното нещастие. Естествено, беше мъж. Повечето проблеми на жените идват от това. Всичко се оказа много банално. Когато била на петнайсет, Вордай се влюбила дълбоко. Мъжът бил доста по-възрастен от нея и ако трябва да говорим направо, бил тъп като галош. Живеели в някакво затънтено селце в края на блатата. Вордай правела всичко възможно да привлече вниманието и събуди чувствата на този глупак. Тя използвала дарбите си, за да помага на своите съседи, но за нещастие нейният идол се оказал дълбоко религиозен в най-лошия смисъл на тази дума. Той жадувал с цялата си долна душа да „заличи отвратителните деяния на вещицата“. Именно той насъскал тълпата, която тръгнала да я гори на клада. Тя била принудена да се скрие в блатата, разделяйки се с надеждата за любов, брак и деца. Ето защо дори сега, след триста години, живееше сред мочурището, отдавайки цялата си любов на блатниците. Беше поредната банална история за дълбока страст към неподходящ човек, която все още изгаряше душата й.
— О, горката — казах внезапно и очите ми се напълниха със сълзи.