След няколко дни двете с Илдера се постарахме цял Анат да разбере, че Алара „чувства някаква слабост и не е добре със здравето“, затова се нуждае от спокойствие и тишина — „заради скорошната тежка загуба, нали разбирате“. Селянките кимаха мъдро, преструвайки се, че разбират. Така посещенията в дома на северния край на селото постепенно секнаха. Следяхме Алара да не напуска къщата без придружител. Младата съпруга на Геран показваше удивителна схватливост, когато трябваше внезапно да се промени темата на разговор, щом двете се натъкнеха на минувач по улицата. Тя можеше да предвари изричането на съболезнования за смъртта на Дарал, още преди да са се откъснали от устните на говорещия. Предпазването на Алара от пълно полудяване стана наша основна грижа.
През пролетта на 5354 г., когато снеговете вече се топяха и всички потоци преливаха извън коритата, една ранна утрин Илдера извървя калната улица на Анат и пристигна при мен с лъчезарна усмивка на лицето.
— Мисля, че съм бременна, лельо Поул — обяви тя.
— Време беше — казах.
Тя малко се засегна от реакцията ми, но аз се разсмях и я прегърнах.
— Исках само да те подразня малко, Илдера — обясних, притискайки я към себе си. — Толкова съм щастлива за теб.
— И аз съм много доволна — отвърна тя. — Кажи ми само какво да правя, за да не ми се гади всяка сутрин?
— Хапвай нещо, скъпа.
— Какво каза?!
— Всяка вечер преди лягане слагай някаква храна на масичка край леглото. Като се събудиш на сутринта, най-напред хапни, а после ставай.
— Това ще помогне ли?
— Винаги помага. В тази област на медицината съм страшно добра. Имам голяма практика. — Погледнах преценяващо към корема й. — Не ти личи още.
Тя направи тъжна физиономия.
— Край на хубавата ми фигура. Скоро нито една дреха няма да ми става.
— Ще ти ушия няколко прекрасни ризи, Илдера.
— Редно ли е да кажем на Алара? — попита тя, поглеждайки към стаята на свекърва си.
— Нека най-напред хубаво да обмисля това. — След тези думи внимателно поставих ръка на още плоския девичи корем и деликатно проучих тялото й. — Три седмици — заключих накрая.
— Какви три седмици, лельо Поул? Моля те, не ме плаши с тази твоя загадъчност.
— Бременна си от три седмици.
— О, значи е била последната виелица тогава.
— Сега пък аз не те разбирам, скъпа.
— Ами, навън валеше едър сняг и нямаше какво толкова да се прави онзи следобед. — После ми се усмихна дяволито. — Трябва ли да продължавам с обясненията, лельо Поул?
Тоя път беше мой ред да се изчервя.
— Не, Илдера — казах. — Вече схванах за какво говориш.
— Мислех, че това може да те заинтригува — от професионална гледна точка, имам предвид. Сигурна ли си, че не искаш допълнителни подробности, лельо Поул?
— Илдера! Престани веднага с това! — лицето ми вече изгаряше от неудобство.
— Май този път аз успях да те притесня, а, лельо Поул! — засмя се звънливо тя.
Беше прекрасно момиче! Толкова я обичах!
Същата нощ се свързах мислено с близнаците в Долината.
„Знаете ли къде може да намеря баща си?“ — попитах ги.
„Последният път, когато говорихме с него, беше в Толнедра, Поул — отговори Белкира. — Но той много пътува и е трудно да му се хванат дирите.“
„Искам да му пратя известие — уведомих ги аз. — Но сигурно сме заобиколени от вражески уши, затова не искам да навлизам в подробности.“
„Ако е нещо спешно, можем да дойдем при теб, а после да го потърсим заедно“ — предложи Белтира.
„Не, не е нищо спешно — поне засега. Тук просто става нещо, което ще протече за точно определено време — реших че съм предпазлива в изразите. — Да сте намирали нещо ново и вълнуващо при Мрин напоследък?“
„Нищо ново — отговори Белкира. — Сякаш всичко е замръзнало в една точка.“
„Тук вече дойде пролетта, чичо — казах. — Забелязвал ли си как през пролетта времето се отпуска и затопля?“ Бях сигурна, че близнаците ще схванат смисъла на посланието ми, кодирано в това иначе съвсем безобидно изречение.
„Ами да, така е — съгласи се Белтира. — Като ни обърна внимание, вече и ние забелязваме някои промени. Откога настъпи пролетта при вас?“
„Вече три седмици, чичо. Снегът вече се топи и скоро ще поникнат кокичетата.“
Бях уверена, че ако ни подслушва някой гролим, той ще бъде очарован от моята прогноза за времето.
„Ние и двамата много обичаме кокичета“ — добави Белкира.
„Аз също ги харесвам. Ако се чуете с баща ми, предайте му моите поздрави.“