— Не, татко, Гарион не е като тях. Той ще бъде Детето на Светлината и аз не искам да му пълня главата с дърводелски рендета, надгробни плочи или пък обущарски конци. Искам да е разумен, но не да остане с ограничена мисъл или пък да не вижда по-далече от носа си. Според мен това е най-добрият начин да го подготвя за изненадите, които го дебнат навсякъде.
— Не разбирам как ще го подготвиш за неговото предопределение като го оставиш прост и необразован.
— Ти на колко години беше, когато попадна пред кулата на Учителя през онази снежна нощ?
— Не бях много голям — петнайсет-шестнайсетгодишен най-много.
— И въпреки това си успял да се справиш, като изключим някои от лошите ти навици. При това се обзалагам, че си бил много по-глупав от Гарион. Или поне аз ще се погрижа да стане така.
— Значи окончателно си решила да останеш тук, така ли?
— Мисля, че така трябва, татко. Имам предчувствие, че именно това е мястото, където трябва да отрасне Гарион. Тук не е някой известен град, нито пък се отнасят с момчето като с коронована особа, но мястото е най-подходящо. Разбрах го още като го видях. Тук е доста изолирано и твърде провинциално кътче, но затова пък има хора, които нашето момче трябва да опознае. Ще направя всичко за неговото добро, независимо какво ми коства това.
Баща ми вдигна съненото дете и отърка брадатото си лице в носа му. Гарион изгука доволно, а старецът се засмя с глас.
— Гарион, моето момче — каза сърдечно татко, — трябва да си най-големият късметлия на света, щом леля ти Поул се е заела с твоето бъдеще. — После старият мошеник ми хвърли лукав поглед и смигна. — Това, разбира се, не се отнася за мен. Тя се грижи за мен от толкова отдавна, че вече загубих сметката. Но така или иначе, и двамата можем да се смятаме за късметлии, нали така?
Гарион пак изгука. Взирах се с обич в окъсания старец и гукащото дете и си спомних какво беше казал чичо Белтира преди много време. Тогава той обясни играта без думи, която ние с баща ми непрестанно играем векове наред. Белтира беше казал на принц Геран, че понякога хапливите и язвителни забележки не са това, което изглеждат. После се беше усмихнал кротко с думите: „По този начин те избягват да признаят колко много се обичат един друг, Геран. Такова признание би ги притеснило много, затова се джавкат като куче и котка. Може и самите те да не го осъзнават, но така при всяка среща показват чувствата си един към друг.“
С прискърбие мога да призная, че близнаците бяха прозряли истинските ни чувства под външната обвивка, макар ние двамата още да не го разбирахме напълно. Цели три хиляди години се самозаблуждавах, но накрая всичко стана толкова ясно пред очите ми, та се питах защо са били нужни всички усилия досега. Аз обичах баща си. Толкова е просто. Обичах го въпреки неизброимите му провали и лоши навици. Това прозрение ме просълзи и аз почувствах, че обичта изпълва сърцето ми.
„Най-после успя — гласът на майка прокънтя малко самодоволно в главата ми. — Нали не беше толкова трудно?“ Този път думите й не идваха така призрачни и безплътни до мен, а сякаш се носеха от кухненския праг. Аз рязко се извърнах и невярващо погледнах малката козичка, която беше вперила в мен палавите си златисти очи.
„Все някой трябваше да храни бебето, Поул — обясни гласът на майка. — Затова реших, че ще е най-добре да е човек от семейството.“
Това вече не можах да го понеса и избухнах в смях през сълзи.
— Какво толкова смешно има, Поул? — смаяно попита татко.
— Нищо, татко — отвърнах, — нищо не е станало.
Епилог
Беше сив и предвещаващ скорошна виелица зимен ден на Острова на бурите. Негово Кралско Височество, престолонаследникът на Рива принц Геран прекара деня на бойните кули при тронната зала на Риванския крал, правейки снежни човеци. Вълкът беше до него, както винаги досега. Той не помагаше особено на момчето, но затова пък го гледаше с голям интерес, подпрял глава на предните си лапи. В тронната зала на риванските крале ставаха много неща, които Вълкът не разбираше, но беше достатъчно възпитан да не го показва.
По обед една от придворните на кралицата доведе при кулите и четиригодишната сестра на Геран, принцеса Белдаран.
— Нейно Величество смята, че малките деца трябва да дишат много чист въздух, Ваше Височество — обърна се контесата или каквато там беше към Геран. — Вие трябва да я наглеждате.