Принц Геран въздъхна. Не че не обичаше малката си сестричка, но точно в момента твореше изкуство, а нито един художник не обича да го безпокоят, когато в него гори огънят на съзиданието. Принцеса Белдаран беше така увита в кожи, че едва можеше да движи малките си ръчички. Тя изобщо не обърна внимание на шедьоврите на брат си, а започна да прави снежни топки. Оглеждаше важно всяка една от тях, заглаждаше неравностите по повърхността с малката си ръка в ръкавичка и ги мяташе срещу брат си, без да променя изражението си. Не го улучваше често, но успяваше да го разсейва и дразни. Той обаче стисна зъби и реши да не й обръща внимание. Обичаше сестра си, но в повечето случаи я пренебрегваше. Беше открил, че така е много по-спокойно. Гласът на Белдаран много напомняше този на майка им — „изразителен“, както обикновено казваше техния баща. Геран имаше друго определение за пронизителния глас на сестра си, но избягваше да го използва в присъствието на майка си.
Той си отдъхна, когато контесата — или каквато там беше — се върна след час да прибере обратно Белдаран. Тъкмо извайваше последните детайли на скулптурите си и имаше нужда да се концентрира. След известен размисъл прецени, че морковите, които използваше за носове, са твърде комични и ги замени с репи. Така беше много по-добре, реши накрая. Вече цяла седмица работеше върху снежните фигури и според него станаха великолепни. Седем свирепи, макар и доста закръглени бели войници, бяха строени върху крепостната стена, гледайки строго към пристанището. Принц Геран се надяваше зимата да продължи достатъчно, за да успее да направи цял взвод.
— Тоя не е ли голям здравеняк, Вълчо? — попита Геран приятеля си, след като приглади за последен път снега по последния от пазачите.
— Вълкът не разбира какъв е смисълът от това — любезно отбеляза той.
На Геран се стори, че долавя някакъв упрек в забележката на събеседника си. Вълците понякога бяха практични до педантичност. Тогава Геран прибягна до обяснението на своя дядо.
— Такъв е обичаят — рече.
— О — отвърна Вълкът, — щом е обичай, тогава няма нужда да се търси смисъл.
Дядото беше научил момчето да говори езика на вълците през лятото, което то прекара при него в Долината. Това беше необходимо, защото бабата и дядото на Геран говореха помежду си само на вълчи език. Принцът беше много горд с познанията си, макар Вълкът да му хвърляше понякога неразбиращи погледи. Голяма част от вълчия език се състои от определени движения на ушите, а на Геран беше трудно да шава толкова изразително с уши. Вместо това той ги движеше с ръце. За Вълка това бе доста необичаен начин на общуване.
Геран много се гордееше със своя Вълк. Останалите момчета на острова имаха кучета и ги наричаха домашни любимци. Вълкът беше приятел и спътник на Геран и те постоянно говореха. Принцът беше забелязал, че неговият приятел има странно отношение към живота и понякога се налагаше да внимава много, за да не го обиди. Геран знаеше, че вълците често си играят, но техните игри наподобяваха повече на весело боричкане. Те не можеха да схванат сложните правила на човешките игри. Ето защо Геран често прибягваше до обяснението „такъв е обичаят“.
Принцът рядко се замисляше за произхода на своя Вълк. Баба му го беше намерила още като малко пале в лесовете край Кел, по-нагоре от Малория. Геран се беше постарал да изтрие от паметта си всичко, свързано с Малория. Понякога в кошмарите му обаче се явяваше Зандрамас, най-вече светещите изпод кожата й петна. Но тези кошмари ставаха все по-редки и по-редки. Когато Геран си каза, че повече няма да мисли за тях, те изчезнаха съвсем.
Момчето решително изтика тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху снежните войници.
Над кулите в двореца на Рива вече се спускаше нощта, когато бащата дойде да прибере сина си и неговия Вълк. Геран знаеше, че баща му е крал на Рива и Повелител на Запада, но в неговите очи това бяха просто титли. За него баща му си беше просто „татко“, независимо от това как го наричат останалите. Лицето на неговия родител беше като на всички останали хора, освен ако не се случеше нещо извънредно и непредвидено. Станеше ли нещо такова, обаче, той се превръщаше в най-необикновения човек на света. Макар и много рядко, извънредните случаи го принуждаваха да грабне и развърти меча си. А щом това станеше, всички разумни хора се изпокриваха кой където свари.
— Добре ли изкара деня, скъпи? — посрещна го майка му, когато двамата с бащата влязоха в кралските покои. Преди това прилежно бяха изтупали снега от краката си още в коридора. Вълкът не си направи този труд, но той вече беше облизал и последната снежинка от лапите си, затова не остави никакви следи по пода.