— На някои места, да.
— Но Вашата дъщеря би могла да запълни празнините.
— Защо й е нужно това?
— За да завърши разказа.
— Разказите не са толкова важни, Се’Недра. Виждала съм как мъжете си разказват истории, само за да се намират на приказка, докато изпразват чаша след чаша с ел след вечеря и чакат да стане време за лягане. — Поледра доби весело изражение. — Мигар наистина би толкова път, само за да чуеш една история? Не можа ли да си намериш по-добро занимание — да родиш още едно дете или пък нещо друго?
Се’Недра отново смени посоката на разговора.
— О, тази история не ми е толкова нужна — излъга тя. — Тя е за сина ми. Един ден той ще стане Ривански крал.
— Сега разбирам. Бях чула за този обичай. Колкото и да са странни, обичаите трябва да се спазват.
Се’Недра се хвана за думите й като удавник за сламка.
— Синът ми Геран един ден ще бъде водач и трябва да е наясно кой е и откъде е дошъл. Историята ще му каже всичко това.
Поледра присви рамене.
— Защо ли това е толкова важно? Станалото вчера или преди хиляди години с нищо няма да промени онова, което ще се случи утре, нали?
— Напротив, може. Историята на Белгарат намеква накъде вървят нещата, а аз дотогава дори не подозирах какво става. Извън нас има два паралелни свята. Ако Геран не знае и за двата, той ще допуска грешки. Затова ми е необходима историята на Поулгара — в името на моите и нейните деца! — Се’Недра избегна думата „кутрета“ в последния момент. — Не е ли грижата за нашите деца най-важното нещо в живота ни? — После внезапно я осени една мисъл. — ТИ би могла да разкажеш историята също, нали?
— Вълците не разказват истории, Се’Недра. Ние сме твърде заети с това да бъдем вълци.
— Това не се отнася до Поулгара. Моят син има нужда от цялата история. Благоденствието на неговия народ може да зависи от това какво знае той. Нямам представа какво е предопределил Алдур за децата на Поулгара, но е твърде възможно и те също да имат полза от тази история. — Се’Недра беше много горда от това как успя да извърти нещата. Ако погъделичка инстинкта на Поледра за вярност към глутницата, той можеше да се превърне в ключ към решаването на въпроса. — Ще ми помогнеш ли да убедя Поулгара?
Златистите очи на Поледра добиха замислено изражение.
— Ще размисля — каза тя.
Това не беше очакваното твърдо обещание, но точно тогава Поулгара доведе близнаците и Риванската кралица нямаше възможност да продължи разговора.
Когато на следващата сутрин Се’Недра се събуди, Гарион както обикновено вече беше излязъл. И както обикновено беше забравил да хвърли още дърва в огъня, затова в стаята цареше студ. Треперейки, Се’Недра се измъкна от постелята и тръгна да търси топло кътче. Тя прецени, че щом Гарион беше станал, то и Дюрник сигурно вече е на крак, затова се отправи към спалнята на Поулгара и леко почука на вратата.
— Да, Се’Недра — отвърна отвътре Поул. Тя явно винаги знаеше кой стои зад вратата й.
— Мога ли да вляза? — попита Се’Недра. — Гарион е забравил да подкладе огъня и в стаята ни е ледено студено.
— Разбира се, скъпа.
Се’Недра отвори вратата, притича до леглото и се сви под завивките заедно с Поул и децата.
— Винаги прави така — оплака се тя. — Толкова бърза да се измъкне, че хич и не помисля да хвърли няколко дърва в огъня.
— Не е искал да те разбуди, скъпа.
— Винаги мога пак да заспя, но МРАЗЯ да се будя в студена стая.
Тя прегърна едно от децата и го притисна здраво до себе си. Се’Недра също беше майка и умееше да приласкава малките. Изведнъж осъзна колко много й липсват нейните собствени деца. Тя отново се замисли доколко разумно беше точно в най-лютата зима да предприемат това пътуване, което стана само заради една прищявка.
Риванската кралица и лелята на нейния съпруг побъбриха известно време за незначителни неща. Не след дълго вратата се отвори и в стаята влезе майката на Поулгара, която носеше поднос с три димящи чаши чай върху него.
— Добро утро, майко — каза Поулгара.
— Не е толкова зле — отвърна Поледра. — Малко е студено, обаче. — Понякога Поледра приемаше нещата толкова буквално!
— Какво правят мъжете? — попита Поул.
— Гарион и Дюрник хранят птиците и животните — каза Поледра. — Той още спи. — Поледра почти никога не изричаше името на мъжа си. Тя постави подноса върху малка масичка близо до камината. — Мисля, че трябва да поговорим — каза. После се приближи към леглото, взе близнаците и ги върна в чудноватата двойна люлка, която Дюрник беше изобретил за тях. Подаде на Поулгара и Се’Недра по една чаша чай, взе последната за себе си и се настани в креслото до огъня.