— Духни ги, сине.
Може би той си представи самото действие. А може би това беше в резултат на топлината, на грижовната топлина и доброжелателство, които се излъчваха от двамата. Той се наведе и духна. Те се засмяха, станаха, приближиха се до него и мистър Прод го потупа по рамото, а мисис Прод го целуна по бузата.
Нещо в него се сгърчи. Очите му се обърнаха нагоре, в един миг се виждаше само бялото. Мъката, която носеше в себе си като буца лед, се разтопи и го заля. Това не беше онзи зов, онази връзка, онази взаимност, които бе изпитал с Ивлин. Дори не беше и нещо подобно, но бе също толкова силно. И сега, разтърсван от такова силно чувство, той осъзна загубата си и направи както тогава. Заплака.
Бяха същите дрезгави мъчителни ридания, които преди една година Прод бе чул в смрачаващата се гора. Тази стая беше твърде малка, за да ги побере. Мисис Прод никога не го бе чувала да издава звук. Прод — само тогава, през онази нощ. Трудно би могло да се каже дали беше по-тежко да слушаш тези звуци за първи път, или да ги слушаш отново.
Мисис Прод притисна главата му до гърдите си и започна да го утешава, Прод неловко стоеше наблизо, протегна ръка, отказа се и започна безсмислено да повтаря: „Оо… оо, хайде, стига…“
Постепенно риданията стихнаха. Подсмърчайки, той вдигна глава и погледна първо единия, после другия. В лицето му имаше някаква промяна — като че ли бронзовата маска, по която беше опъната кожата, бе изчезнала.
— Съжалявам — каза Прод. — Изглежда, нещо сбъркахме.
— Не сме сбъркали — каза жена му. — Ще видиш.
Той получи име.
През нощта, в която плака, той откри, че ако поиска, може да приема съобщения от околните — нещо, което съдържа информация. Това се бе случвало и преди, но случайно, като полъх на вятъра, и инстинктивно, като кихавица или тръпка. Започна да прехвърля из съзнанието си тази своя способност, както някога въртеше в ръце кълбото прежда. Звуците, наречени реч, все още малко значеха за него, но той започна да различава думите, отправени към него, от тези, които не го засягаха. Всъщност така и не се научи да чува самата реч, а възприемаше направо цели идеи. И тъй като идеите не са материални, нищо чудно, че му беше нужно много време, за да се научи да им дава материален израз чрез речта.
— Как се казваш? — неочаквано запита Прод един ден. Пълнеха коритото на коня с вода от цистерната. Гледката на течащата вода, блеснала на слънцето, така беше погълнала малоумния, че въпросът го стресна. Той погледна нагоре и срещна настойчивия поглед на Прод.
Име? Той затърси из съзнанието си нещо, което би могло да се нарече дефиниция. Намери отговор, но той беше чисто понятие: „Име“ е неповторимото нещо, което съм аз, което съм бил, което съм направил и научил. Понятието го имаше, само чакаше да бъде словесно кодирано — име. Оживя споменът за всичките му скитания, глада, загубата и още нещо, по-страшно и от нея. Смътно осъзна, че дори и тук, при семейство Прод, той не представлява нищо, че е само заместител на нещо.
Съвсем сам.
Опита се да го каже. От Прод той възприе понятието и словесния му израз, чу го как звучи. Но разбирането и изразяването бяха едно, а физическото действие, необходимо да произнесе думите — нещо съвсем друго. Езикът му беше като подметка на обувка, а ларинкса — като ръждясала свирка. Устните му се свиха мъчително. Опита се да каже: „С… ссъ…“
— Какво, сине?
Съвсем сам. Беше излъчено чисто, ясно и пълно, но само като мисъл и веднага усети, че тази мисъл не стига до Прод, въпреки че се напрягаше да разбере какво се мъчи да му каже.
— Съ… са… — с мъка изрече той.
— Сам? — каза Прод.
Явно тази сричка означаваше нещо за Прод, нещо като шифъра, който самият той предложи, макар и много по-малко.
Но то бе достатъчно.
Той се опита да повтори звука, но несвикналият му език се сгърчи в спазъм. От устата му изхвърчаха слюнки и потекоха по брадата му. Той зовеше за помощ, търсеше друг начин да се изрази, намери го, използува го. — Кимна с глава.
— Сам — повтори Прод.
Той отново кимна и това беше първата му дума и първият му разговор — още едно чудо.
Бяха му нужни пет години, за да се научи да говори и все пак предпочиташе да мълчи. Не се научи да чете. — Просто не беше във възможностите му.
Имаше две момчета, за които миризмата на дезинфекционен разтвор на облицования с плочки под беше миризма на омразата.
За Джери Томпсън това бе и миризмата на глада и самотата. И храната миришеше на дезинфекционен разтвор. Тази миризма проникваше дори и в съня, в глада, в студа, в страха… всички те част от омразата. Омразата беше единствената топлина в света, единственото сигурно нещо. А човек се вкопчва в нещо сигурно, особено ако то е само едно и ако този човек е само на шест години. На шест години Джери беше до голяма степен мъж — поне като възрастен познаваше онова сиво доволство, което настъпва, когато просто няма болка, притежаваше непреклонно търпение, каквото се среща само у целенасочените хора, които външно изглеждат победени, докато дойде време да действуват. Човек не си дава сметка, че паметта на едно шестгодишно дете се простира назад в живота му, колкото и на всеки друг, и е пълна със случки и подробности. Неприятностите, загубите и болестите, които бе преживял Джери, бяха достатъчни да направят мъж от всекиго. Освен това на шест години той дори изглеждаше като мъж; тогава започна да се съгласява, да се подчинява и да чака. Малкото му сбръчкано лице стана неузнаваемо, вече не надигаше глас да възразява. Така изминаха две години, докато дойде време да действува.