— Тя ме кара да настръхвам от ужас — каза по-късно майка й на следващия си лейтенант. — Не мога да я понасям. Сигурно си мислиш, че нещо не съм в ред, като говоря така, нали?
— Разбира се, че не — каза лейтенантът, който точно това си мислеше.
И така, тя го покани у тях следващия следобед, убедена, че след като види детето, сам ще разбере.
Той го видя и разбра. Разбра не детето — него никой не го разбираше, — разбра чувствата на майката. Джейни стоеше изправена с изпънати назад рамене и вдигната глава, с разкрачени крака, като че ли бяха обути във високи ботуши, държеше някаква кукла за крака и я размахваше като офицерско бастунче. Всяко действие на това дете бе прекалено разумно за възрастта му. Джейни беше сравнително дребна на ръст. Имаше остри черти и присвити очи с тежки мигли. Фигурата й не беше като на другите четиригодишни деца, които могат да се навеждат от кръста и да допират пода с чело. Джейни не можеше да прави това, защото тялото й бе сякаш по-късо или краката й — твърде дълги. Тя говореше сладко и ясно и с убийствена липса на такт. Когато лейтенантът тромаво клекна до нея и каза: „Здравей, Джейни. Ще станем ли приятели?“, тя отговори: „Не, защото миришеш като майор Гренфел.“ Майор Гренфел беше предшественикът на пострадалия лейтенант.
— Джейни! — извика майка й твърде късно. Вече по-спокойно тя каза: — Много добре знаеш, че майорът само ме придружаваше на коктейлите.
Джейни остави думите й без коментар, което предизвика ужасно неловка пауза. Лейтенантът сякаш изведнъж осъзна колко глупаво изглежда, клекнал на паркета, и се изправи така рязко, че катурна масичката, на която бе сервирано кафето. С вълча усмивка Джейни наблюдаваше пламналите му уши, докато онзи събираше парчетата. Той си замина рано и вече не се появи.
Но майката на Джейни не се чувствуваше в безопасност и при повече гости. Въпреки най-строгата забрана една вечер, когато компанията беше вече на четвъртата чашка „Гибсън“, Джейни влезе и застана в единия ъгъл на всекидневната, хвърляйки унищожително трезви сиво-зелени погледи към зачервените лица. Един закръглен жълтокос мъж, сложил ръка на врата на майка й, вдигна чашата си и измуча:
— Ти си момиченцето на Уайма!
Изведнъж всички глави се обърнаха към нея, разговорите секнаха, като изключени с прекъсвач, и в настаналата тишина Джейни каза:
— А ти си онзи, с…
— Джейни! — извика майка й.
Някой се изсмя. Джейни го изчака да млъкне и добави:
— … с голямото, дебело…
Мъжът свали ръката си от врата на Уайма.
— Голямо, дебело какво, Джейни? — обади се някой насърчаващо.
— Пушечно месо — каза Джейни съвсем на място, понеже беше военно време.
Уайма се насили да се усмихне:
— Иди си в стаята, скъпа. След малко ще дойда да те завия.
Някой дръзко погледна русолявия и се изсмя. Друг уж прошепна, но така, че всички да го чуят: „Отиде неделното говеждо филе.“
Устата на дебелия се сви, като че ли набрана с шнур, след това от нея разцъфна долната му устна, като сладко от ягоди, потекло от сандвич.
Джейни спокойно тръгна към вратата и спря, щом изчезна от погледа на майка си. Един блед младеж с блестящи черни очи неочаквано се наведе напред. Джейни срещна погледа му. По лицето на младежа се изписа объркване. Той вдигна колебливо ръка и я сложи на челото си. Тя се плъзна надолу и закри черните му очи.
Джейни каза достатъчно високо, за да може той да я чуе: „Вече никога да не правиш така“ — и се прибра.
— Уайма — каза пресипнало младежът, — това дете има телепатични способности.
— Глупости! — отвърна Уайма разсеяно, насочила цялото си внимание към нацупената физиономия на дебелия. — Пие си витамините всеки ден.
Младежът понечи да стане, загледан след детето, но отново се отпусна на мястото си. „Господи“ — прошепна той и потъна в мислите си.
Когато беше на пет години, Джейни започна да си играе с други две момиченца. Отначало те нищо не забелязваха. Изглежда, бяха близначки, на около две години и половина, и тъкмо прохождаха. Разговаряха чрез пронизителни крясъци, ако това можеше да се нарече разговор, и се търкаляха по покрития с бетон вътрешен двор като в сеновал. Отначало Джейни ги наблюдаваше от четвъртия етаж, надвесена от перваза на прозореца, и събираше слюнка в устата си. Когато се събереше достатъчно, тя проточваше врат и издувайки бузи, я изстрелваше. Когато слюнката плеснеше на цимента, близначките не обръщаха внимание на обстрела, но когато ги улучеше, започваха да цвърчат и писукат от удоволствие. Те не се сещаха да погледнат нагоре, а само препускаха лудо наоколо и възбудено крещяха.