Появи се и друга игра. Когато времето беше топло, близначките можеха светкавично бързо да събличат гащеризончетата си. Както си бяха благоприлично облечени, в следващия миг едната или двете заедно се озоваваха на петнадесет фута от купчинката дрехи. С крясъци и борба те се намъкваха обратно в тях, хвърляйки уплашени погледи към вратата на сутерена, което доставяше огромно удоволствие на Джейни. Тя откри, че ако се съсредоточи, може да мести свалените гащеризончета. Започна упорито да се упражнява — легнала на перваза на прозореца, подпряла гърдите и брадата си на възглавничка, с очи, присвити от усилието. Отначало дрешките само леко се поклащаха на мястото си, като че ли ги развяваше лек ветрец. Но скоро тя вече можеше да ги накара да пълзят по бетона като малки уплашени раци. Това караше близначките да изпадат в шумен възторг, което много се харесваше на Джейни. Постепенно те ставаха предпазливи и понякога Джейни трябваше да лежи на прозореца и да чака цели четиридесет минути, докато те се решат да съблекат гащеризончетата. Понякога Джейни оставяше едната дрешка да си лежи на мястото за известно време и двете момиченца — едното голичко, другото облечено — я обикаляха като котета, дебнещи бръмбар. Тогава Джейни нанасяше своя удар — гащеризончето се вдигаше във въздуха, близначките се хвърляха към него; понякога успяваха да го уловят веднага, друг път го преследваха, докато се задъхат и започнат да пухтят като локомотиви.
Един следобед, след като вече се беше научила не само да премества гащеризончетата, а и да ги вдига, Джейни разбра защо близначките все поглеждат към вратата на сутерена. Дълго се спотайва, докато те изоставиха всякаква предпазливост — изхлузваха се от дрешките си като от шушулки, спокойно се отдалечаваха от тях, шляеха се насам-натам и пак се връщаха, като че ли за да я предизвикат. Но тя изчакваше, най-после и двете гащеризончета лежаха на розово-бяла купчинка. Тогава тя нанесе своя удар. Гащеризончетата се издигнаха право нагоре и кацнаха на перваза на един прозорец на първия етаж. Тъй като вътрешният двор беше малко под нивото на улицата, дрешките се оказаха на височина шест фута, която момиченцата не можеха да достигнат. Джейни остави дрешките там.
Едната от близначките изтича в средата на двора и започна да подскача възбудено, като протягаше врат да види гащеризончетата. Другата изтича до стената под прозореца и протегна нагоре ръчички, които докосваха тухлите цели двадесет и осем инча под целта. После изтичаха една към друга и зацвърчаха възбудено. След малко отново се опитаха да достигнат перваза — този път и двете. Все по-често започнаха да хвърлят ужасени погледи към вратата на сутерена; вече не им беше така забавно, обземаше ги ужас.
Най-после клекнаха прегърнати възможно най-далеч от вратата и вцепенено се вторачиха в нея. Постепенно бърборенето им премина в чуруликане, след това в гукане, докато накрая съвсем притихнаха — две малки точици от ужас.
На Джейни й се стори, че минаха часове, седмици в трепетно очакване, докато най-после вратата тракна и се отвори. Показа се портиерът, леко пийнал, както винаги. Тя видя червените торбички под подпухналите му, пожълтели очи. „Бони, извика той, Бийни, де сте?“ Клатушкайки се, той излезе на двора и се огледа. „Веднага тука! Я се вижте! Ще ви оскубя! Де са ви дрехите?“ Той се нахвърли върху тях, хвана с огромните си ръчища всяка една за ръчичката, над лакътя. Вдигна ги високо, така че едва стигаха бетона с върха на пръстите си, а малките им лакти стърчаха нагоре. После се завъртя няколко пъти, оглеждайки се за дрехите им, докато най-сетне ги зърна на перваза. „Как го направихте това? — скара им се той. — Да зъхвърлите тъй такива скъпи дрехи! Ще ви пребия!“ Той опря едното си коляно на земята и метна момиченцата на бедрото на другия си крак. Вероятно имаше някаква хитрина в начина, по който си поставяше ръката, така че „шумът беше по-силен от беса“, но все пак ефектът беше внушителен. Джейни се изкикоти.
След като плесна и двете близначки по четири пъти, сякаш биеше мухи, той ги изправи на крака. Те мълчаливо стояха една до друга, притискаха с ръце пламналите си задничета и го наблюдаваха. Той отиде до перваза, свали гащеризончетата, хвърли ги в краката им и им се закани с показалеца на дясната си ръка: „Ако още един път направите това, ще извикам кондуктора, мистър Милтън, да ви надупчи целите уши! Чухте ли?“ — изрева. Те се свиха, гледайки го с широко отворени очи. Той се заклатушка обратно към вратата и я затвори след себе си.