Сам пръв усети промяната, дори преди самата мисис Прод. Усети промяна в мълчанието й. Сега в него имаше някаква гордост, сякаш пази съкровище; Сам долавяше как тази гордост се променя — това беше гордостта на човек, изоставил скъпоценен камък заради крехка зелена издънка. Той нищо не каза, не си направи никакви изводи. Просто знаеше. Продължи да работи както преди. Работеше добре и Прод смяташе, че преди да се случи нещастието, сигурно се е занимавал със земеделие. Прод не знаеше, че неговият начин на обработване на земята е достъпен за Сам както водата от помпата. Така беше с всичко, с което Сам пожелаваше да се залови.
И така в деня, когато Прод дойде на южната ливада, където Сам неуморно пристъпваше и въртеше съскащата коса, сякаш тя беше част от него, Сам вече знаеше какво ще му каже той. За миг улови погледа на Прод с тези свои тревожещи очи и разбра, че на Прод никак няма да му е лесно да го каже.
За него вече не представляваше трудност да разбира, но да се изразява деликатно му беше много трудно. Той спря да коси, отиде до края на близката гора и заби върха на косата в един гнил пън. Така печелеше време да упражни езика си, все още дебел и неподатлив след осемте години, прекарани тук.
Прод бавно го последва. Той също повтаряше думите си наум.
Изведнъж Сам намери нужните думи:
— Мислех си… — започна.
Прод го изчака, доволен, че това му дава време.
— Трябва да си вървя — додаде Сам, но това не беше достатъчно. — Да ида някъде другаде — поясни той, като наблюдаваше изражението на Прод. Така вече беше по-добре.
— Защо, Сам?
Сам го погледна: Щото вий искате да си ида.
— Не ти ли харесва тук? — попита Прод, въпреки че никак не му се искаше да казва това.
— Напротив.
Сам долови мисълта на Прод: Нима той знае? — и изпрати отговор: Разбира се, че знам! — но отговорът не стигна до Прод.
— Просто много се застоях тук — каза бавно Сам.
— Щом е тъй… — Прод ритна един камък. Обърна се и погледна към къщата — така нямаше да е с лице към Сам и щеше да му е по-лесно.
— Като дойдохме тук, построихме стаята на Джак, твоята стая, в която ти спиш. Казваме й стаята на Джак. Знаеш ли защо, знаеш ли кой е Джак?
Знам — помисли си Сам, но не отговори.
— Тъй като… тъй като ти и бездруго искаш да си вървиш, това вече няма значение за теб. Джак е синът ни. — Той стисна ръцете си. — Сигурно ти се вижда смешно. Джак беше малкото момченце, което толкова чакахме; тази стаичка построихме с парите, дето ги бяхме отделили за семе. Но Джак, той…
Прод погледна къщата, долепената до нея ниска стаичка, огледа осеяната с остри като зъби скали окрайнина на гората и довърши:
— … тъй и не се роди.
— Аха — каза Сам. Беше научил това възклицание от Прод. Оказа се полезно.
— Но сега той идва — добави бързо Прод с пламнало лице. — Малко сме старички за тез неща, но се срещат къде по-стари бащи и майки от нас. — Той отново огледа плевнята, къщата. — Всъщност има някакъв смисъл, знаеш ли, Сам. Ако беше дошъл, когато го чакахме, фермата щеше да е твърде малка, за да работим двамата, къде щях да ида аз, като порасте? А сега, когато той порасте, нас вече няма да ни има, а той ще си вземе добра жена и двамата ще почнат както ний навремето. Все пак има някакъв смисъл, а? — Гласът му звучеше умолително. Сам дори не се опита да разбере защо.
— Чувай, Сам, не искам да мислиш, че те гоним.
— Нали казах, че заминавам… — той продължи да търси нещо по-добро — преди ти да ми кажеш. — Това — помисли си — беше вече много точно.
— Виж, Сам, трябва да ти кажа нещо — каза Прод. — Чувал съм да казват, че хора, които искат да имат деца, но си нямат, вземат чуждо дете. Понякога с едно дете вкъщи нещата се оправят и скоро им се ражда и тяхно собствено.
— Аха — кимна Сам.
— Искам да кажа, ний те взехме, нали, и сега виж как стана.
Сам не знаеше какво да каже. „Аха“ сякаш не беше на място.
— Искам да кажа, че ний сме ти благодарни и не искаме да мислиш, че те гоним.
— Нали вече казах.
— Е, добре тогаз — усмихна се Прод. По лицето му имаше много бръчки, защото често се усмихваше.
— Хубаво — закима Сам енергично. — Това за Джак. Хубаво.
После вдигна косата. Когато Прод стигна до прозореца на стаята му, Сам погледна след него и си помисли: Върви по-бавно отпреди.
Следващата мисъл на Сам беше „Е, свърши се“. И веднага се попита: „Кое свърши.“
Огледа се и си отговори: „Косенето.“ Едва сега разбра, че е работил повече от три часа, след като говори с Прод, но като че ли бе работил не той, а някой друг. — Самият той сякаш вече беше… заминал.