Взе разсеяно бруса и се зае да точи косата. Тя съскаше като кипяща тенджера, когато движеше бруса бавно, и цвърчеше като умираща полска мишка, когато го движеше бързо.
Откъде ли му беше познато това чувство — че времето минава някак зад гърба му?
Бавно движеше бруса. Храна, топлина, работа. Торта за рождения ден. Чисто легло. Чувство за… „принадлежност“. Тази дума не фигурираше в речника му, но точно това си мислеше той.
Не, чувството за заличеното време не беше сред тези спомени. Започна да движи бруса по-бързо.
Предсмъртни викове в гората. Самотен звяр на лов и самотната му плячка. Соковете спират, мечката заспива, птиците отлитат на юг, но всички го правят едновременно не защото са част от едно цяло, а само защото всички са самотни и страдат от една и съща болка.
Ето къде времето минаваше, без да го забелязва — почти винаги, преди да дойде тук. Ето така беше живял.
Но защо си спомни това точно сега?
И той като Прод огледа земята, къщата с несиметричната пристройка, гората, която ограждаше фермата от всички страни. „Когато бях сам, помисли си той, времето минаваше покрай мен, както сега. Значи пак съм сам.“
И тогава разбра, че е бил сам през цялото време. Не, не за него се бе грижила мисис Прод. През цялото време тя се бе грижила за своя Джак.
Някога в гората, там, във водата, в страшна агония, той бе изпитал чувството, че е част от нещо, и това нещо беше откъснато от него, причинявайки му непоносима болка. И ако в продължение на осем години си бе мислил, че е намерил нещо, към което да принадлежи, значи, че се е лъгал през всичките тези осем години.
Не познаваше гнева — изпитал го бе само веднъж. Но сега го заля гневна вълна, после тази вълна се оттегли и го остави изнемощял. Яд го беше на самия себе си. Та нали знаеше! Нали си избра име с пълното съзнание, че в името кристализира всичко, което е бил и правил? Всичко, което е бил и правил, беше самотно. Защо се беше оставил да чувствува нещата по друг начин?
Сбъркано. Сбъркано — като катерица с пера, като вълк с дървени зъби; не несправедливо или нечестно — просто сбъркано, че под небето може да съществува… идеята, че такъв като него може да принадлежи на каквото и да било.
Чуваш ли, сине? Чуваш ли, човече?
Чуваш ли, Сам?
Вдигна три дълги, току-що окосени стръка тимотейка и ги сплете. После вдигна косата и заби дръжката й дълбоко в меката земя, за да стои изправена. Завърза сплетената трева за едната от ръкохватките и мушна бруса в получилата се примка. След това тръгна към гората.
Твърде късно беше вече дори и за нощните посетители на шубраците. Под дъба-джудже беше студено и тъмно като в гробница.
Тя седеше на голата земя. Постепенно се бе свлякла надолу и карираната й поличка се беше вдигнала. Краката й се вледениха от нощния въздух, но тя не оправяше полата си, защото това нямаше значение. Преди два часа тя галеше пухкавите копчета на жилетката и си мислеше какво ли е да си малко зайче. Ръката й все още лежеше върху едно копче, но на нея вече й беше все едно къде е ръката й и дали копчето представлява заешка опашка или не.
За времето, прекарано тук, тя научи много. Научи, че ако дълго време задържи очите си отворени, без да мига, те започват да смъдят. Ако продължи да не мига, започват да болят все повече и повече. А ако издържи достатъчно дълго, те изведнъж спират да болят. Само че беше толкова тъмно, че не можеше да разбере дали все още вижда.
Научи, че ако дълго време седи съвсем неподвижно, започва да боли, но след известно време спира. Само че тогава не трябва да мърда, никак да не мърда, защото ако мръдне, започва да боли още по-силно отпреди.
Когато се върти, пумпалът стои изправен и обикаля в кръг. Позабави ли въртенето си, започва да се клатушка на място. А щом започне да се върти съвсем бавно, залита насам-натам като майор Гренфел след някой коктейл. После почти спира, ляга на земята и започва да се блъска и мята във всички посоки. И спира.
Докато си играеше щастливо с близначките, и Джени се въртеше така. Когато майка й се върна, пумпалът застана на едно място и започна да се клатушка. Когато майка й я накара да стане от леглото, той криволичеше, залитайки. Когато се скри тук, пумпалът в нея започна да се блъска и мята. После спря и не помръдна повече. Реши да опита колко дълго може да задържи дъха си. Без да поема дълбоко въздух, започна да вдишва все по-леко и по-леко, като все по-често пропускаше по едно вдишване и издишване. Постепенно паузите в дишането й ставаха все по-дълги.
Полата й леко помръдна от вятъра. Тя усети движението, но то й се стори съвсем далечно, като че ли краката й бяха покрити с тънка възглавница.
Загубил инерция, пумпалът все по-бавно и по-бавно се търкаляше в кръг, опрял ръб на пода, докато най-после спря …
бавно се затъркаля обратно и спря, после пак обратно, но наоколо беше толкова тъмно, че дори и да продължаваше да се търкаля, не би могло да се види, нито да се чуе — толкова гъст беше мракът.
Сега пък Джейни започна да се търкаля. Търколи се по корем, после по гръб и силна болка прониза ноздрите й, изпълни стомаха й, сякаш се беше наливала с газирана вода. Задъха се от болка, а това беше дишане и едва когато пое въздух, се опомни. Неволно се претърколи още веднъж и нещо премина по лицето й, някакви малки животинчета. Протегна ръка да се предпази. Оказа се, че не са плод на въображението й, а истински, съвсем истински. Те шепнеха и гукаха. Тя понечи да седне — животинчетата изтичаха зад нея и й помогнаха. Главата й клюмна и тя усети топлината на собствения си дъх. Едното от животинчетата я погали по бузата, тя протегна ръка и го хвана. „Хо-хо“ — каза то. Нещо меко, мъничко, но силно се сгуши и се притисна плътно до нея от другата й страна. Докосна го — гладко и живо. Чу го да казва: „Хи-хи“.
Тя прегърна с едната ръка Бони, с другата Бийни и заплака.