Отиде до мястото, където потокът течеше през оградата, наведе се и опипа коловете под водата. Да, дупката си стоеше.
Надникна през оградата — зелениката бе избуяла още повече и нищо не се виждаше. Не се чуваше никакъв звук. Но зовът…
Както някога, той изразяваше глад, самотност, копнеж. Но за разлика отпреди този зов искаше нещо друго. Той казваше без думи, че малко се страхува, че носи някакво бреме, с което не може да се справи. Сякаш питаше: Кой ще се погрижи за мен сега?
Може би студената вода помогна. Изведнъж умът му се избистри, доколкото беше възможно. Той пое дълбоко дъх и се гмурна. Щом премина под оградата, спря се и вдигна глава. Ослуша се внимателно и легна по корем — само главата му остана над водата. Изключително предпазливо започна да се придвижва напред по лакти, инч по инч, докато главата му се озова под свода от зеленика, откъдето можеше да вижда.
На брега стоеше малко момиченце с окъсана карирана рокличка. Беше на около шест години. Лицето му, с остри черти, беше не по детски напрегнато и загрижено. Оказа се, че предпазливостта на Сам е била излишна. Момиченцето гледаше право към него.
— Бони — извика строго то.
Нищо не последва.
Той стоеше неподвижен. Момиченцето продължаваше да го наблюдава и да се тревожи за нещо. Той разбра две неща: че именно тази тревога го бе призовала тук и че въпреки че беше нащрек, момиченцето не смяташе неговото появяване за толкова важно, че да се отклони заради него от тревожните си мисли.
За първи път в живота му го бодна онази пикантна смесица от яд и любопитство, наречена накърнено честолюбие. После изпита огромно облекчение — като човек, свалил от гърба си товар, тежък четиридесет фунта, след като го е носил четиридесет години. Той не бе подозирал… не бе подозирал колко тежък е бил този товар!
И усещането за онова, което е било, изчезна. Потънаха в миналото и камшикът, и виковете, и опиянението, и загубата — не че ги забрави, но болезнено оголените нервни окончания на спомена бяха прекъснати и вече никога нямаше да могат да стигнат до настоящето. Зовът не беше кървав водовъртеж от силни чувства, а безсмислено хленчене на някакво гладно хлапе.
Той се гмурна и се стрелна под оградата като голям, речен рак. Подпирайки се на дъното, излезе от потока и обърнал гръб на зова, се върна към работата си.
Когато, понесъл на рамо каменна плоча, дълга осемнадесет инча, стигна до убежището си, потънал в пот, той беше вече твърде уморен, за да проявява предпазливост. Нагази в храсталаците и като стигна малкото разчистено място пред вратата, замря от изненада.
Пред вратата бе клекнало малко голичко момиченце на около четири годинки.
То погледна нагоре към него и очите му светнаха — сякаш цялото му черно личице засия. „Хи-хи“ — каза то щастливо.
Той наклони рамо и остави камъка да падне. Застана надвесен над момиченцето — огромна заплашителна сянка високо в небето, готова всеки миг да загърми и затрещи.
То не прояви никакъв страх. Отмести поглед от него и най-делово загриза един морков, завъртайки го, преди да захапе — като катеричка.
Нещо шавна горе. Той вдигна очи. През един от отворите в стената от трупи се подаваше морков. Тупна на земята. Последва и втори.
— Хо-хо — обади се някой. Той погледна надолу и видя две момиченца.
При тези обстоятелства единственото ценно предимство на Сам беше, че не взе да се пита дали е нормален и да разсъждава надълго и широко. Надвеси се и взе едното дете. Но когато се изправи, то не беше вече в ръцете му. Там се оказа другото. То се усмихна очарователно и загриза нов морков.
— Какво правиш тука? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав, интонацията — неуверена, като на глухоням. Детето се стресна. Спря да гризе и го зяпна учудено. Устата му беше пълна с парченца морков и момиченцето приличаше на тумбеста печка с отворена вратичка.
Той застана на колене. Момиченцето беше вперило очи в неговите — тези очи, които някога бяха накарали един човек да се самоубие и много пъти бяха налагали волята си на хора, отказали да го нахранят. Без да си дава сметка защо, той беше много внимателен. Не беше ядосан, не се страхуваше, просто искаше момиченцето да застане неподвижно.
Когато реши, че го е приковал с погледа си, той протегна ръце към него. То издиша шумно, при което малките мокри парченца суров морков изхвърчаха в очите и ноздрите на Сам, и изчезна.
Това го озадачи — факт сам по себе си странен, защото рядко се случваше нещо да привлече интереса му дотолкова, че да го накара да се учуди. Още по-странно беше, че освен удивление изпитваше и някакво уважение.