— А вие за какво сте тук?
— Да слушам.
— Нима трябва да плащам на някого цяла надница на час само за да слуша?
— Така е. Но ти си убеден, че аз слушам избирателно.
— Дали? — попитах се аз. — Да речем, че съм. А така ли е?
— Не. Но ти никога няма да повярваш.
Изсмях се. Той ме попита" защо.
— Защото вече не ме наричате „синко“ — отговорих аз.
— Повече няма да те наричам така. — Той бавно поклати глава, без да ме изпуска от очи. — Какво искаш да узнаеш за себе си и защо се страхуваш, че може да го кажа на някого?
— Искам да разбера защо убих един човек — казах направо.
Това ни най-малко не го смути.
— Легни там.
Станах.
— На онази кушетка ли?
Той кимна.
Опънах се на кушетката. Почувствувах се неловко и казах:
— Чувствувам се като в някоя проклета карикатура.
— Каква карикатура?
— Тип с мускули като буци — казах, загледан в тавана. Беше светлосив.
— И какъв е текстът?
— „Същото е и в гащите ми.“
— Много добре — каза той тихо.
Погледнах го внимателно. Разбрах, че беше от хората, чийто смях е дълбок и беззвучен, когато изобщо се смеят.
— Ще използувам това в книгата, в която смятам да опиша различни случаи от практиката си. Но твоя случай няма да включа. И защо вметна това?
Като видя, че няма да отговоря, той стана и отиде до един стол зад мен, където не можех да го виждам.
— Можеш да престанеш да ме проверяваш, синко. Достатъчно съм кадърен, за да ти свърша работа.
Стиснах челюстите си тъй силно, че ме заболяха кътниците. После се отпуснах. Отпуснах се целият. Беше чудесно.
— Добре — казах. — Извинявайте.
Стърн не каза нищо, но отново имах чувството, че се смее. Само че не на мен.
— На колко си години? — запита той неочаквано.
— Ъъъ… на петнайсет.
— Ъъ… на петнайсет — повтори той. — Какво значи това „ъъ“?
— Нищо. На петнайсет съм.
— Когато те попитах на колко си години, ти се поколеба, защото в първия момент в съзнанието ти изскочи някакво друго число. Ти го замести с петнайсет.
— Нищо подобно! На петнайсет съм!
— Не съм казал, че не си. — Гласът му звучеше търпеливо. — Кое беше другото число?
Отново побеснях.
— Нямаше никакво друго число! Защо се залавяте за всеки звук, който издам, и се мъчите да му придадете някакво значение, което е удобно за вас?
Той мълчеше.
— На петнайсет съм — казах предизвикателно, но после започнах да отстъпвам, — макар че никак не ми харесва да съм само на петнайсет. И вие много добре знаете това. Не се опитвам да твърдя, че съм на петнайсет.
Той мълчеше и продължаваше да изчаква. Предадох се:
— Числото беше осем.
— Значи си на осем. А как се казваш?
— Джери.
Надигнах се на лакът и извих врат, за да го видя. Беше разглобил лулата си и гледаше през мундщука към настолната лампа.
— Джери, без никакво „ъъ“! — добавих аз.
— Добре, добре — каза той по начин, който ме накара да се почувствувам истински глупак.
Отпуснах се назад и затворих очи. Осем, казах си аз. Осем. После се оплаках:
— Тук е студено.
Осем. Осем, чиния, тирания, мрази я. От чинията на тиранията пия и вия. Това никак не ми хареса и рязко затворих очи. Таванът беше все още сив. Всичко беше спокойно, Стърн седеше някъде зад мен с лулата в ръце. Той също беше спокоен. Поех дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж и затворих очи. Осем. Осемгодишен състарен. Осем, халосам, предишен, излишен, изтощен, студен. По дяволите! Въртях се на кушетката и се мъчех да намеря поза, в която да не ми е студено. Пия от чинията на…
Изсумтях и изтрих от съзнанието си всички осмици, всички рими, всичко онова, за което те ми напомняха, и направих всичко черно. Но то не искаше да остане така. Затова направих една огромна блестяща осмица и я оставих да виси сред чернотата. Тя легна на една страна и кръговете й започнаха леко да трептят. Беше като филмов кадър, заснет без бинокъл. Разбрах, че ще погледна през него, независимо дали това ми се харесва или не.
Изведнъж престанах да се мъча да контролирам образа и бинокълът започна да се приближава към мен — все по-близо и по-близо, докато накрая влязох в кадъра.
Осем. Осемгодишен, състарен, студен. Мръзна, зъзна като пес нощес кляфка в канавка.
Канавката беше край една железопътна линия. Миналогодишните бурени бодяха като слама. Пръстта беше червена и когато валеше, ставаше лепкава и хлъзгава кал, а когато замръзнеше, беше твърда като печена глина. И сега бе такава — поръсена със скреж и студена като бледата утринна светлина зад хълма. Нощем светлините изглеждаха топли, но всички грееха в чужди домове. Денем слънцето също грееше в нечия чужда къща, макар че постопляше и мен.