Загивах в тази канавка. Снощи тя беше подходящо място да преспя, защото тук беше толкова студено, колкото където и да е другаде. Тази сутрин, по същата причина, канавката беше подходящо място да умра. Осемгодишен. И отвратителният сладникав вкус на свинска мазнина и мокър хляб от нечия кофа за смет, и ужасът, който те пронизва, като чуеш стъпки, докато крадеш някой чувал от зебло.
Чух стъпки.
Бях се свил на една страна. Веднага се търколих и легнах по корем, защото понякога ритат в корема. Покрих главата си с ръце и това беше всичко, което можех да направя.
След като постоях така известно време, вдигнах очи нагоре, без да мърдам. Видях голяма обувка. В нея имаше глезен. Наблизо се виждаше още една обувка. Лежах в напрегнато очакване. Не че ми пукаше кой знае колко, но беше толкова срамно. Месеци наред бях живял сам и не успяха да ме хванат, нито дори да се приближат до мен.
И сега — да ме хванат тъй глупаво. Беше толкова срамно, че заплаках.
Обувката ме подхвана под мишницата, но това не беше ритник. Обърна ме по гръб. Бях така вкочанясал от студа, че се търколих като дърво. Продължавах да държа главата и лицето си с ръце и да лежа със затворени очи. Неизвестно защо, спрях да плача. Мисля, че хората плачат само когато се надяват на някаква помощ.
Тъй като нищо не се случваше, отворих очи и леко отместих ръцете си, за да мога да виждам. Над мен беше изправен някакъв човек, висок цяла миля. Беше облечен с избелял дочен работен комбинезон и овехтяла айзенхауерка с петна от пот под мишниците. Лицето му беше обрасло като на онези типове, които не могат да си пуснат свястна брада, но все пак не се бръснат.
— Стани — каза той.
Погледнах към обувката — не възнамеряваше да ме ритне. Надигнах се малко, но щях да се строполя обратно, ако не беше голямата му ръка, която се оказа зад гърба ми, готова да ме подкрепи. Постоях известно време облегнат на нея, за да събера сили, и отново направих опит да стана. Опрях коляно на земята.
— Хайде — подкани ме. — Да вървим.
Честна дума, усетих как кокалите ми изскърцаха, но успях. Изправяйки се, взех от земята един объл бял камък. Вдигнах го с такава мъка, че трябваше да погледна, за да се уверя, че го държа в ръцете си — толкова ми бяха премръзнали пръстите. Казах му:
— Не се приближавай до мен, че ще ти разбия зъбите с тоя камък.
Ръката му се стрелна толкова бързо, че не разбрах кога изби камъка от ръцете ми. Започнах да го псувам, а той просто се обърна и тръгна нагоре по насипа към железопътната линия. Обърна глава назад, тъй че брадата му опираше в рамото, и попита:
— Идваш, нали?
Не ме подгони, затова не избягах. Не каза нищо повече, затова не му възразих. Не посегна да ме удари, така че не бях ядосан. И тръгнах подире му. Той ме изчака, протегна ми ръка, но аз я заплюх. Продължи нагоре към линията. Изгубих го от погледа си. Започнах да се изкачвам на четири крака. Кръвта ми беше започнала да се раздвижва и в краката и ръцете ми се забиваха иглички, като че ли стъпвах по таралежи. Когато излязох на линията, мъжът стоеше там и ме чакаше.
На това място линията вървеше по равно, но като я проследих с поглед, ми се стори, че започва да се изкачва по един хълм — все по-стръмно и по-стръмно нагоре, докато сякаш се завъртя над главата ми. В следващия миг лежах на земята, проснат по гръб, и гледах студеното зимно небе.
Мъжът дойде до мен и седна на релсата. Не се опита да ме докосне. Едва си поемах дъх. Изведнъж усетих, че ще ми стане по-добре, ако поспя макар и само за минутка. Затворих очи. Мъжът силно ме сръга с пръст в ребрата. Заболя ме.
— Не заспивай — каза той.
Погледнах го.
— Премръзнал си и си изнемощял от глад — каза той. — Искам да те заведа у дома, да те стопля и нахраня. Но е много далеч и пътят е стръмен. Няма да можеш сам. Имаш ли нещо против да те нося?
— И к’во ще правиш, като ме заведеш у дома си?
— Казах ти.
— Добре — съгласих се.
Той ме вдигна и ме понесе. Ако беше казал каквото и да е друго, щях да си остана да лежа там, додето пукна от студ. Пък и какво ли можеше да иска от мен? Нищо не бих могъл да направя.
Престанах да мисля за това и се унесох.
Събудих се, когато той изостави линията и тръгна надясно. Навлезе в гората. Нямаше пътека, но си личеше, че знае накъде върви. Следващия път се събудих от някакво пращене. Пренасяше ме през едно замръзнало езерце и ледът под краката му пукаше. Не бързаше. Погледнах надолу и видях как при всяка негова стъпка се образуват бели радиални пукнатини, но това никак не го тревожеше. Отново потънах в мъгла.
Най-после той ме пусна. Бяхме стигнали. Намирахме се в някаква стая. Беше много топло. Пусна ме да стъпя и аз веднага се отскубнах от него. Най-напред потърсих вратата. Видях я и с един скок се озовах до нея. Опрях гръб в стената, така че всеки момент да мога да избягам. Едва тогава се огледах наоколо.