Стаята се оказа голяма. Едната стена беше грапава скала, а останалите — от трупи; пролуките бяха запълнени с нещо. До скалата гореше голям огън, не точно в камина, а в някаква вдлъбнатина. На една полица на отсрещната стена бе поставен стар автомобилен акумулатор. От него излизаха два проводника, в краищата на които висяха две мъждиви лампи. Имаше маса, някакви сандъци и няколко трикраки столчета. Беше леко задимено и така приятно и изкушаващо миришеше на нещо печено, че устата ми се напълни със слюнка.
— Какво съм донесъл тук, Бебе? — попита мъжът.
Изведнъж стаята се изпълни с деца. Всъщност бяха само три, но създаваха впечатление за повече. Едно момиче, горе-долу на моята възраст, искам да кажа на осем години, с лице нацапано със синя боя, стоеше пред статив и палитра с много бои. Имаше и цял сноп четки, но не ги използуваше, а размазваше боята с ръце. Видях и едно негърче — момиченце на около пет години, което стоеше неподвижно и ме зяпаше, опулило големите си очи. Дървена касетка, поставена на магаре за рязане на дърва, служеше за бебешки кош. В нея лежеше бебе на около три-четири месеца. Като всяко друго бебе то се лигавеше, правеше балончета, махаше безцелно с ръце и риташе.
Когато мъжът заговори, момичето до статива погледна първо мен, после бебето. То продължаваше да рита и да се лигави.
— Казва се Джери и е вбесен — каза момичето.
— От какво е вбесен? — попита мъжът, като през цялото време гледаше към бебето.
— От всичко — обясни момичето. — От всичко и от всички.
— Откъде е?
— Хей, к’во става тук — казах аз, но никой не ми обърна внимание. Мъжът продължаваше да задава въпроси на бебето, а момичето продължаваше да отговаря. Най-шантавото нещо, което съм виждал.
— Избягал е от един държавен приют. Там го хранили достатъчно, но никой не се сработвал с него.
Точно тази дума употреби — „сработвал“. Отворих вратата и в стаята с вой нахлу студен въздух.
— Мръсник! — озъбих се аз на мъжа. — Значи си бил от приюта!
— Затвори вратата, Джейни — каза мъжът. Момичето до статива дори и не помръдна, но вратата се тръшна зад гърба ми. Опитах се да я отворя, но тя не мръдна. Изревах от яд, продължавайки да я дърпам.
— Мисля, че мястото ти е в ъгъла — обади се мъжът. — Накарай го да застане там, Джени.
Джейни ме погледна. Едно от трикраките столчета се понесе към мен. Увисна във въздуха и се обърна на една страна. Започна да ме бута с плоската си седалка. Отскочих назад, но то ме последва. Скочих настрани и се намерих в ъгъла. Столчето продължаваше да ме следва. Опитах се да го пропъдя, но само си ударих ръката. Наведох се, но и то се спусна ниско. Подпрях се с една ръка на него, опитвайки се да го прескоча, но то падна на земята и аз също. Изправих се и застанах в ъгъла. Треперех. Столчето зае нормалното си положение и се приземи на пода пред мен.
— Благодаря, Джейни — каза мъжът. После се обърна към мен: — Стой там и мирувай. После ще се занимавам с теб. Не беше нужно да правиш такъв панаир.
След това попита бебето:
— Може ли да ни бъде полезен?
Отново отговори момичето:
— Разбира се. Точно той ни трябва.
— Добре — каза мъжът. — Я виж ти! — Приближи се до мен. — Джери, можеш да останеш да живееш тук. Аз не съм от никакъв приют и никога няма да те върна там.
— Ами!
— Той те мрази — каза Джейни.
— И какво трябва да направя? — попита мъжът. Джейни обърна глава към коша. — Нахрани го.
Мъжът кимна и се засуети около огъня.
През цялото време малкото черно момиченце стоеше неподвижно и ме наблюдаваше с широко отворени очи. Джейни отново се зае да рисува, бебето продължаваше да си лежи. Погледнах отново негърчето.
— К’во си ме зяпнала — сопнах му се аз.
То ми се усмихна и каза:
— Джери, хо-хо.
После изчезна. Буквално изчезна, както изгасна светлина, само дрехите му останаха. Рокличката му се изду във въздуха и падна на купчинка на земята, където преди малко стоеше момиченцето. А то изчезна и това си е.
— Джери хо-хо — чух отнякъде. Погледнах нагоре и го видях — голо-голеничко, свряло се върху една малка издатина от скалата, точно под тавана. В същия миг пак изчезна.
— Джери хо-хо — долетя от другия край на стаята. Беше се покачило върху наредените там сандъци, които служеха за рафтове.
— Джери хи-хи! — чу се изпод масата.
— Джери хо-хо! — този път момиченцето изникна до мен и започна да ме бута към ъгъла.
Развиках се и опитах да се измъкна, но се блъснах в столчето. Страхувах се от него, затова се свих в ъгъла. Момиченцето изчезна.