Мъжът, който правеше нещо край огъня, хвърли поглед през рамо и ги скастри:
— Престанете, деца.
Стана тихо и тогава момиченцето бавно се измъкна от най-долния ред рафтове. Отиде до рокличката си и я облече.
— Как го правиш? — поисках да узная аз.
— Хо-хо — изсмя се то.
— О, лесно е — отговори Джейни. — Те всъщност са близначки.
— Тъй ли? — казах аз.
Тогава отнякъде се появи още едно момиченце, досущ като първото, и застана до него. Бяха еднакви като две капки вода. Стояха едно до друго и ме зяпаха. Този път ги оставих да ме зяпат.
— Това са Бони и Бийни — каза художничката. — Това е Бебето, а това — тя посочи към мъжа, — това е Сам. Аз съм Джейни.
Не намерих думи, затова казах само „Аха“.
— Вода, Джейни — каза Сам и подаде котлето. Чу се да тече вода, но нищо не видях.
— Достатъчно — каза той и закачи котлето на куката. После взе някаква пукната порцеланова чиния и ми я донесе. Беше пълна с яхния — големи парчета месо, гъст сос с моркови и тестени топчета.
— Ето, Джери. Сядай.
— На т’ва — попитах, поглеждайки столчето.
— Ами да.
— Дума да не става — казах аз и клекнах, опрял гръб на стената.
— Ей, по-полека — каза той след малко. — Ние сме яли. Никой няма да ти го грабне. По-бавно!
Започнах да ям още по-бързо. Почти бях свършил, когато повърнах всичко. Тогава, неизвестно защо, главата ми се удари в ръба на столчето. Изтървах чинията и лъжицата и се свлякох на земята. Чувствувах се страшно зле. Сам дойде до мен и каза:
— Съжалявам, момчето ми. Джейни, хайде почисти.
Пред очите ми мръсотията от пода изчезна. Тогава бях толкова зле, че ми беше все едно какво става около мен. Усетих ръката на мъжа на врата си. Той разроши косата ми.
— Бийни, дай му едно одеяло. Хайде всички да лягаме. Той трябва да си почине малко.
Усетих, че ме увиват в одеяло, но сигурно съм заспал, преди да ме сложат да легна.
Когато се събудих, не знаех колко време беше минало. Не знаех къде се намирам и това ме уплаши. Надигнах глава и видях тлеещите въглени в огнището. Сам се бе излегнал пред него облечен. На слабото червеникаво сияние стативът на Джейни приличаше на някакво голямо хищно насекомо. Главата на бебето се подаде от коша, но не видях дали гледа към мен. Джейни лежеше на пода до вратата, а близначките — върху старата маса. Нищо не помръдваше освен главата на бебето, която се подаваше от време на време.
Станах и огледах стаята. Стая като стая, със същата единствена врата. Тръгнах на пръсти към нея. Когато минах край Джейни, тя отвори очи.
— Какво има — прошепна.
— Не е твоя работа — й казах.
Отидох до вратата, правейки се, че не й обръщам внимание, но я държах под око. Тя нищо не направи. Вратата беше здраво затворена, както и преди.
Върнах се при Джейни. Тя само ме наблюдаваше. Не изглеждаше уплашена. Казах й:
— Тряб’а да ида до едно място.
— О, това ли било — каза тя. — Защо не ми каза веднага?
Изведнъж изохках и се хванах за корема. Не мога да опиша това усещане. Реагирах като на болка, но не беше. Друг път не ми се беше случвало нещо подобно. Нещо тупна вън на снега.
— Хайде — каза Джейни. — Лягай си.
— Но аз тряб’а да…
— Да какво?
— Нищо. — И така си беше. Вече не ми се ходеше на онова място.
— Следващия път ми кажи направо. Нямам нищо против.
Нищо не казах. Върнах се при одеялото си.
— Това ли е всичко? — попита Стърн.
Лежах на кушетката и гледах в сивия таван.
— На колко си години? — попита той.
— На петнайсет — отвърнах в просъница.
Той изчака, докато дойда на себе си. Постепенно, освен тавана, се появиха стени и под, килим и лампи, бюро и стол, на който седеше Стърн. Надигнах се, притиснах главата си с ръка за секунда и го погледнах. Той си играеше с лулата и ме гледаше.
— Какво направихте с мен?
— Вече ти казах. Аз не правя нищо. Ти го правиш.
— Вие ме хипнотизирахте.
— Не съм — каза той тихо, но твърдо и сериозно.
— Тогава какво беше това? Като че ли… като че ли всичко ми се случи отново.
— Усещаше ли нещо?
— Всичко. — Потръпнах. — Всяко проклето нещо. И какво беше това?
— Човек се чувствува по-добре след него. Можеш отново да го повториш, когато поискаш, и всеки път болката ще намалява. Ще видиш.
От години не се бе случвало нещо така да ме смае. Замислих се, после попитах:
— Щом го направих сам, защо тогава не ми се е случвало и преди?
— Трябва някой да слуша.
— Да слуша ли? Че аз да не съм говорил?
— Не млъкна през цялото време.
— И разказах всичко, което се случи?