— Как мога да зная дали е всичко. Не съм бил там. Ти си бил, ти знаеш.
— Вие не вярвате, че това се е случило, нали? Тези деца, които могат да изчезват, и това столче, и всичко останало.
Той сви рамене.
— Няма значение дали аз вярвам, или не вярвам. Ти наистина ли си го преживял?
— Ами да, дявол да го вземе!
— Тогава само това е важното. И там ли живееш, при тези хора?
Загризах един нокът, който ме дразнеше.
— Не за дълго. Докато Бебето навърши три години. — Погледнах го. — Приличате ми на Сам.
— Защо?
— Не зная. Не, не приличате — добавих неочаквано. — Не знам какво ме накара да кажа това.
Бързо легнах отново. Таванът беше сив, лампите слаби. Чух как мундщукът на лулата изтрака в зъбите му. Дълго лежах така.
— Нищо не става — казах.
— Какво очакваш да стане?
— Каквото преди малко.
— Има нещо, което иска да излезе навън. Не му пречи.
В главата ми сякаш се въртеше барабан, върху който бяха фотографирани местата, нещата и хората, които се мъчех да извикам. Но този барабан се въртеше твърде бързо, тъй бързо, че не можех да различа един кадър от друг. Спрях го и улучих празен кадър. Отново го завъртях и пак го спрях.
— Нищо не става.
— Бебето е на три години — повтори той.
— А, това ли? — казах аз и затворих очи.
Навярно е това. Навярно, кошмарно, тъмнина, светлина. Навярно сънувам кошмар, но на светлина в тъмнина. Навярно обаче то е пеленачето. Обаче то кошмарно е пеленачето в тъмнината поради светлината.
„Нощ след нощ спях на това одеяло. Често се случваше и да не спим нощем. В къщата на Сам непрекъснато се вършеше нещо. Понякога спях през деня. Всички едновременно спяхме само когато някой беше болен, както първата вечер, когато пристигнах тук. В стаята беше винаги полутъмно, едно и също денем и нощем, огънят винаги гореше, двете мъждиви лампи, които висяха на проводниците, излизащи от акумулатора, винаги светеха. Започнеха ли съвсем да мъждеят, Джейни зареждаше акумулатора и те отново светваха по-силно.
Джейни вършеше всичко, което никой друг не искаше да свърши. Разбира се, другите също вършеха по нещо. Сам много често липсваше. Понякога вземаше и близначките със себе си да му помагат, но тяхното отсъствие не се забелязваше, защото както си стояха, те изчезваха и след миг — хоп! — появяваха се отново. А Бебето все си стоеше в коша.
Аз също вършех някои неща. Сечах дърва за огъня, поставих още рафтове, а понякога ходех да плувам заедно с Джейни и близначките. Разговарях със Сам. Нямаше нещо, което аз да мога да върша, а другите да не могат, но всеки от тях правеше по нещо, което аз не можех. Това ме ядосваше, страхотно ме ядосваше през цялото време. Но нямаше да зная какво да правя със себе си, ако не се ядосвах ту за едно, ту за друго. Това не ни пречеше да се сработваме. Сработване — това беше думата, която Джейни употребяваше. Бебето й я казало. Означавала всички заедно да бъдем едно цяло дори и ако всеки върши различни неща. Две ръце, два крака, едно тяло и една глава — и всички да действуват заедно, макар че главата сама не може да върви и ръцете не могат да мислят. Сам каза, че може би думата е получена от «сливам» и «работя», но ми се струва, че и той самият не беше убеден. Думата означаваше много повече.
Бебето непрекъснато говореше. Беше като радиопредавател, който работи двайсет и четири часа в денонощието, и можеш да приемаш винаги, щом си на неговата вълна, но независимо дали приемаш или не, той все си предава. Като казвам «говореше», имам предвид нещо по-особено. То даваше знаци. Тези хаотични движения на ръцете, краката и главата му изглеждаха безсмислени, но не беше така. Това бяха знаци, само че вместо да символизират отделни звукове, движенията изразяваха завършени мисли.
Например — протегне лявата ръка встрани, вдигне дясната високо нагоре, удари с лявата пета и това означава: «Който смята, че скорецът е вредител, няма и понятие какво си мисли самият скорец» или нещо подобно. Джейни каза, че тя е накарала Бебето да измисли това за знаците. Отначало тя можела да чува мислите на близначките, точно така каза — да чува мислите им, а те можели да чуват мислите на Бебето. Така че когато искала да знае нещо, питала близначките, те питали Бебето и й казвали отговора. Но като поотраснали, те започнали да губят тази своя способност. Така става с всички деца. Затова Бебето се научило да разбира, когато му говорят, и започнало да отговаря с тези знаци.
Сам не разбираше знаците, нито пък аз. Близначките не си и правеха труд да се мъчат да разбират. Джейни наблюдаваше Бебето през цялото време. То винаги разбираше какво го питаш, казваше отговора на Джейни и тя го казваше на нас. Поне част от отговора. Никой не можеше да разбере всичко, дори Джейни.