— Не искам.
— А ако ти кажа, че искаш да се откажеш тъкмо защото си на прага да откриеш онова, което искаш да знаеш?
— Ами кажете ми и ще видите какво ще направя.
Той поклати глава:
— Нищо няма да ти кажа. Ако искаш — продължавай, ако искаш — си заминавай. Ще ти върна рестото.
— И колко се отказват точно преди да открият отговора?
— Доста.
— Но аз не се отказвам.
Отново легнах. Той нито се засмя, нито каза „добре“, нито ми се развика. Само вдигна слушалката.
— Всички ангажименти за днес следобед отпадат — каза и се върна на стола зад главата ми, където не можех да го виждам.
Беше много тихо. Кабинетът му беше звукоизолиран.
— Как мислите — попитах аз, — защо Сам ме остави да живея толкова време при тях, след като не можех да правя нито едно от нещата, които можеха другите деца?
— Не е изключено и да си можел.
— Не, не — казах аз категорично. — Опитвах се. Бях силен за годините си и умеех да си държа езика зад зъбите, но освен по тези две неща, смятам, че по нищо друго не се различавах от което и да е дете. И сега не смятам, че съм различен, макар че времето, прекарано при Сам и останалите, не може да не ми е повлияло.
— Това има ли нещо общо с „Бебето е на три“?
Погледнах нагоре към сивия таван.
— Бебето е на три. Бебето е на три. Отидох в една голяма къща. До къщата се стигаше по криволичеща алея, която минаваше под нещо като арка. Бебето е на три. Бебето…
— А ти на колко си?
— На трийсет и три — отговорих аз и в следващия миг скочих от кушетката като опарен и се втурнах към вратата.
Стърн ме сграбчи.
— Не ставай глупак. Да не искаш да си пропилея целия следобед?
— Че какво от това? Нали си плащам!
— Добре, твоя работа.
Върнах се и казах:
— Това никак не ми харесва.
— Добре. Значи се приближаваме до целта.
— Защо казах трийсет и три? Аз не съм на трийсет и три. На петнайсет съм. И нещо друго…?
— Да?
— Ами този израз — „Бебето е на три“. Наистина аз го казах. Но като си мисля за него, това не е моят глас.
— Както и трийсет и три не е твоята възраст, нали?
— Да — прошепнах аз.
— Джери — каза той с топлина в гласа, — няма от какво да се страхуваш.
Усетих, че ми става трудно да дишам, но успях да се овладея.
— Не ми е приятно да си спомням, че съм казал неща с нечий чужд глас — признах аз.
— Виж какво — започна той. — Тази „кукология“, както я нарече преди малко, не е точно както си я представят много хора. Светът на твоето съзнание, в който проникваме ние двамата с теб или всъщност ти самият, не е толкова различен от така наречения реален свят. Само на пръв поглед изглежда тъй, защото пациентът идва с всевъзможни видения и нелепи, странни преживявания. Но всеки от нас живее в такъв свят. Когато един древен писател е измислил фразата „истината е по-странна от измислицата“, е имал предвид точно това.
Където и да идем, каквото и да направим, ние сме заобиколени от символи, от неща, които са ни толкова познати, че дори не ги поглеждаме, а ако гледаме, просто не ги виждаме. Ако някой може с най-голяма точност да ни опише всичко, което сме видели и помислили, докато изминем само десет фута по улицата, ще получим възможно най-изопачената, мъглява и пристрастна картина. Никой не се вглежда внимателно в нещата около себе си, докато не се озове тук. Няма значение, че се вглежда в минали събития — важното е, че човек започва да вижда по-ясно отпреди просто защото за пръв път се опитва да го прави.
Да се върнем към това „трийсет и три“. Мисля, че няма по-отвратителен шок от това, да откриеш, че в твоята памет има чужди спомени. Аз-ът е твърде важен, за да го оставим да ни се изплъзне така. Но да разсъдим: всичките ти мисли се изразяват с помощта на някакъв код и ти разполагаш с ключ само за около една десета от него. Натъкваш се на част от този код, която те отблъсква. Не разбираш ли, че единственият начин да намериш ключ за нея е да престанеш да я избягваш?
— Искате да кажете, че това бяха спомени от… от нечия чужда памет?
— На теб ти се струваше така, поне за известно време, и това значи нещо. Нека се опитаме да открием какво.
— Добре. — Беше ми лошо. Чувствувах се уморен. Но изведнъж разбрах, че това бяха извинения да се измъкна.
— Бебето е на три — каза той.
Значи то е пеленачето. Три, трийсет и три, аз, глас, ти чу, Кю, ти чу…
— Кю! — извиках аз. Стърн мълчеше. — Вижте, не знам защо, но ми се струва, че зная как да стигнем. Във всеки случай това не е начинът. Може ли да опитам нещо друго?
— Ти си лекарят — каза той.
Засмях се. После затворих очи.