Там през ръбовете красиви на плетовете живи клиновете и первазите с вазите на прозорците издигаха рамене до небето. Поляните бяха поръсени със зелено, навсякъде спретнато и подредено и всички цветя като че се страхуваха да разтворят листенца, за да не се изцапат.
Вървях по алеята, с обувки. Трябваше да си сложа обувки и краката ми се бяха спарили. Не исках да ходя в къщата, но трябваше.
Изкачих се по стъпалата между големите бели колони и се озовах пред вратата. За съжаление не можех да надникна през нея — беше твърде бяла и масивна. Над нея имаше прозорец във формата на ветрило, но той беше много високо, а и прозорците от двете й страни бяха с матови цветни стъкла. Блъснах вратата с ръка и по бялата боя останаха мръсни следи.
Нищо не се случи, затова блъснах отново. Тя се отвори неочаквано и пред мен застана висока и слаба цветнокожа жена.
— Какво искаш?
Казах, че трябва да се срещна с мис Кю.
— Мис Кю не приема такива като теб — каза тя. Говореше твърде високо. — Мръсно ти е лицето.
Започнах да побеснявам. И без това ме беше яд, че трябваше да идвам тук и да се движа близо до хората посред бял ден и какво ли не още.
— Лицето ми няма нищо общо с т’ва — сопнах й се аз. — Къде е мис Кю? Върви я доведи.
Тя занемя.
— Как смееш да ми говориш тъй!
— Изобщо не съм искал да говоря с теб — казах аз. — Пусни ме да вляза.
Жалко, че Джейни не беше с мен. Тя можеше да я махне от пътя ми. Но трябваше да се справям сам. Все още не бях толкова кипнал и тя тръшна вратата, преди да успея дори да я напсувам.
Започнах да ритам вратата. Виж, затова обувките нямат грешка. След малко тя отвори вратата така рязко, че едва не ме събори. Държеше метла.
— Махай се оттук, измет такава, или ще извикам полиция! — развика се тя, блъсна ме и аз паднах на площадката пред вратата.
Скочих и се нахвърлих върху нея. Тя отстъпи назад и ме халоса с метлата, като минавах край нея, но аз вече бях вътре. Тя продължаваше да пищи и да налита. Грабнах й метлата.
— Мириам! — изкряска някой като дърта гъска. Замръзнах на мястото си, а жената изпадна в истерия.
— О, мис Алиша, внимавайте! Той ще ни убие. Извикайте полиция. Извикайте…
— Мириам! — отново същият крясък на дива гъска. Мириам млъкна.
В горната част на стълбището стоеше жена с мораво лице, облечена в рокля с дантели. Изглеждаше твърде възрастна за годините си — може би защото държеше устата си толкова стисната. Предполагам, че беше на около трийсет и три — трийсет и три! Имаше зли очи и малък нос.
— Ти ли си мис Кю? — попитах аз.
— Да. И какво означава това нападение?
— Тряб’а да говоря с теб, мис Кю.
— Не се казва „тряб’а“. Застани мирно и говори по-високо.
— Ще извикам полиция — каза прислужницата.
— Има време за това, Мириам — сопна й се мис Кю. — Кажи сега, мръсно момченце, какво искаш.
— Тряб’а да говоря с теб насаме — казах аз.
— Не се съгласявайте, мис Алиша — извика прислужницата.
— Мълчи, Мириам. А на тебе, момченце, вече ти казах да не казваш „тряб’а“. Можеш да кажеш каквото имаш за казване пред Мириам.
— Ще имаш да вземаш! — И двете се ококориха. — Сам ми каза да говоря с теб насаме.
— Мис Алиша, нима ще го оставите да…
— Млъкни, Мириам! Млади човече, ти ще започнеш ли да държиш приличен… — но изведнъж очите й се разшириха тъй, сякаш щяха да изхвръкнат. — Кой казваш ти…?
— Сам ми каза.
— Сам.
Тя стоеше на стълбището и гледаше ръцете си. После се обърна към прислужницата:
— Мириам, свободна си.
Гласът й беше неузнаваем, като че ли беше друг човек. Мириам понечи да каже нещо, но мис Кю й посочи с пръст, че трябва да напусне, с движение, като че ли се прицелва. Прислужницата се омете.
— Хей — извиках, — на ти метлата.
Щях да й я хвърля, но мис Кю дойде до мен и я взе от ръката ми.
— Влез там — каза тя.
Накара ме да вляза пред нея в стая, голяма колкото вира, в който плувахме. Навсякъде имаше книги, а масите бяха покрити с кожа, със златни цветя, нарисувани в ъглите.
Тя посочи един стол.
— Седни там. Не, чакай малко!
Тя отиде до камината, взе вестник от някакъв сандък, върна се и го постла на стола.
— Сядай сега.
Седнах на вестника, а тя придърпа друг стол и седна на него, без да си постила вестник.
— Какво се е случило? Къде е Сам?
— Умря.
Тя прехапа устни и пребледня. Гледаше ме втренчено, докато очите й се насълзиха.
— Лошо ли ти е? — попитах аз. — Тряб’а да повърнеш. Ще ти стане по-добре.
— Мъртъв? Сам е мъртъв?
— Ъхъ. Миналата седмица стана наводнение и той излезе следващата нощ, в големия вятър, и минал под един стар дъб, подкопан от пороя. Дървото паднало върху него.