— Паднало върху него — прошепна тя. — О, не… това не е истина.
— Самата истина си е. Заровихме го тая сутрин. Не можехме да го държим повече — беше започнал да вон…
— Млъкни! — тя закри лицето си с ръце.
— К’во има?
— Сега ще се оправя — каза тя тихо.
Отиде до камината и застана с гръб към мен. Докато я чаках да се върне, свалих едната си обувка. Но тя заговори оттам.
— Ти си момченцето на Сам, така ли?
— Ъхъ. Той ми каза да дойда при теб.
— О, милото ми дете!
Тя се затича към мен и за миг си помислих, че ще ме грабне или нещо подобно, но изведнъж се спря и сбърчи нос.
— К-к-как се казваш?
— Джери — отвърнах аз.
— Е, Джери, какво ще кажеш да живееш с мен в тази хубава голяма къща и… и да имаш нови чисти дрехи и… всичко друго?
— Точно за т’ва съм дошъл. Сам ми каза да дойда при теб. Каза, че ти имаш толкоз мангизи, че не знаеш к’во да ги правиш, каза още, че му дължиш няк’ва услуга.
— Услуга ли? — Това като че ли я смути.
— Ами той каза — опитах се да й обясня аз, — че някога е направил нещо за теб и ти си обещала, че някой ден ще му се отплатиш, ако можеш. Т’ва е то.
— Какво ти каза за това нещо? — Отново беше започнала да грачи като гъска.
— Нищо, да го вземат дяволите.
— Моля те, не употребявай този израз — каза тя със затворени очи. След това ги отвори и кимна. — Обещала съм и ще го направя. От днес нататък можеш да живееш тук. Ако… ако искаш.
— Т’ва няма значение. Сам тъй каза.
— Тук ще си щастлив — каза тя, като ме прецени с поглед. — Аз ще се погрижа за това.
— Дадено. Да отивам ли за другите хлапета?
— Други хлапета — деца?
— Ъхъ. Не става дума само за мен. За всички ни — за цялата тайфа.
— Не се казва „тайфа“.
Тя се облегна назад, извади една глупава малка кърпичка и леко изтри устните си с нея, като не сваляше поглед от мен.
— Разкажи ми за тези… тези други деца.
— Ами, Джейни — тя е на единайсет, като мен. Бони и Бийни са на осем, те са близначки. И Бебето. То е на три.
Изкрещях. В миг Стърн се озова клекнал до кушетката и притискайки с длани страните ми, се мъчеше да задържи главата ми — бях започнал да я мятам насам-натам.
— Браво! — насърчи ме той. — Откри го. Още не знаеш какво е, но вече знаеш къде да го търсиш.
— Е, да — казах пресипнало. — Може ли вода?
Наля ми вода от един термос. Беше болезнено ледена. Легнах да си почина, сякаш се бях изкачвал по отвесни скали.
— Не мога да понеса подобно нещо още веднъж.
— Искаш ли да приключим за днес?
— А вие?
— Готов съм да продължаваме при условие, че ти искаш.
Помислих малко.
— Бих искал да продължим, но нямам желание отново да се мятам така. Поне не веднага.
— Ако искаш още една от онези неточни аналогии — каза Стърн, — психиатрията е като карта на пътищата. Винаги има много пътища, по които може да се стигне от едно място до друго.
— Ще мина по обиколния път — казах аз. — По магистралата с осем ленти. Не по пътеката през хълма. Съединителят ми приплъзва. Къде да отбия?
Той се засмя тихо. Хареса ми звукът на този смях.
— Ей там, след онзи настлан с чакъл път.
— Бил съм там. Има мост и бреговете му са подкопани.
— Минавал си по целия път — ми каза той. — Сега тръгни от другата страна на моста.
— Не съм се сетил за това. Мислех, че трябва да измина целия път, до последния инч.
— Може би ще трябва, може би — не, но лесно ще минеш по моста, след като си изминал останалия път. Може би на моста няма нищо ценно, а може и да има, но ти не можеш да се приближиш до него, докато не си огледал навсякъде.
— Да тръгваме — този път наистина изгарях от нетърпение.
— Може ли да предложа нещо?
— Да.
— Просто говори — каза той. — Не се опитвай да се вживяваш твърде много в това, което казваш. Първия епизод, когато беше на осем години — ти наистина го преживя отново. Втория — за децата — просто го разказа. После това посещение, когато си бил на единайсет — отново го чувствуваше. Сега просто разказвай.
— Добре.
Той изчака, после каза тихо:
— В библиотеката. Ти й каза за другите деца.
„Казах й за… и после тя каза… и нещо се случи и аз изкрещях. Тя ме утешаваше, а аз я ругаех.
Но сега не ни интересува това. Продължаваме нататък.
В библиотеката. Кожата, масата и нагласата, че може да направя с мис Кю, както каза Сам.
Ето какво каза той: «Има една жена, живее на хълма в квартала „Хайтс“, Кю й е името. Тя ще трябва да се погрижи за вас. Трябва да я накарате. Правете всичко, каквото ви казва, само бъдете заедно. Не позволявайте да отделят никой от вас от останалите, чувате ли? Иначе гледайте мис Кю да е щастлива и тя ще се погрижи вие да сте щастливи. Направете каквото ви казвам.»