— Вземи го, горкичкото — каза тя, — и го занеси…
Но Мириам отстъпи крачка назад и заяви:
— Съжалявам, мис Кю, но аз напускам и повече нищо не ме интересува.
Мис Кю отново изкряска с гъшия си глас:
— Не можеш да ме изоставиш в такъв труден момент! Тези деца имат нужда от помощ. Нима не виждаш?
Мириам огледа мен, после Джейни. Трепереше.
— Вие сте в опасност, мис Алиша — каза тя. — Те са не само мръсни. Те са смахнати!
— Те са жертви, изоставени. Ако ти и аз бяхме оставени на произвола на съдбата, нямаше да изглеждаме по-добре. И не се казва «смахнати». Джерард!
— К’во?
— Не се казва… о, господи, имаме толкова много работа. Джерард, ако ти и твоите… тези деца имате намерение да живеете тук, ще трябва много да се промените. Не може да живеете под този покрив и да продължавате да се държите така. Ясно ли ти е?
— Дадено. Сам ни каза да правим к’вото ни кажеш, само и само да си щастлива.
— И ще правите ли каквото ви кажа?
— Нали току-що т’ва казах?
— Джерард, ще трябва да се научиш да не ми държиш такъв тон. А ако ти кажа да правиш каквото Мириам каже, ще го изпълняваш ли?
— К’во ще кажеш за т’ва? — попитах Джейни.
— Ще питам Бебето — отвърна тя й погледна към него. То размаха ръце, от устата му потекоха лиги.
— Добре — кимна Джейни.
— Джерард — каза мис Кю, — зададох ти въпрос.
— Трай де! Нали тряб’а да разбера! Значи, да, щом ти го искаш, ще слушаме и Мириам — обещах аз.
Мис Кю се обърна към Мириам.
— Чу ли, Мириам?
Мириам погледна мис Кю, после нас и поклати глава. След това едва-едва протегна ръце към Бони и Бийни.
Те се втурнаха към нея. Хванаха я за ръцете. Погледнаха нагоре, усмихнаха й се. Вероятно бяха намислили някоя дяволия, но изглеждаха някак си много мили. Устата на Мириам потрепна и за миг ми се стори, че още малко и ще придобие човешко изражение.
— Добре, мис Алиша — каза тя.
Мис Кю отиде до нея, подаде й бебето и Мириам тръгна по стълбите с него. Мис Кю ни подкара след Мириам. Всички се качихме горе.
Така те се заеха да ни превъзпитават и това продължи цели три години.“
— Беше същински ад — казах на Стърн.
— И някой прекъсна работата им?
— Да, нещо такова. Ние я прекъснахме. Вижте, ние бяхме готови да направим точно това, което ни каза Сам. Нищо на света не би могло да ни спре. Бяхме обещали и се чувствувахме задължени да изпълняваме и най-дребните желания на мис Кю. Но като че ли нито тя, нито Мириам разбираха това. Вероятно смятаха, че трябва да действуват със сила. А трябваше само да ни обяснят какво се иска от нас и ние щяхме да го направим. Както например да не лягам да спя в едно легло с Джейни. Мис Кю вдигна страшна врява за това, като че ли е станало кой знае какво. Сякаш съм обрал държавната хазна.
Но когато ти казват „Трябва да се държите като благородни дами и господа“, това не ти говори нищо. А на всеки три, две от заповедите й бяха такива. Например все повтаряше: „Аа, езика, езика!“ Дълго време не можех да загрея какво значи това. Най-после я попитах какво по дяволите иска да каже и тя най-после ми обясни. Разбирате в какво положение бяхме, нали?
— Да, разбирам — каза Стърн. — Стана ли по-лесно с течение на времето?
— Всъщност само два пъти изпаднахме в сериозна беда — веднъж заради близначките, веднъж заради Бебето. Тогава беше наистина сериозно.
— И какво се случи?
— С близначките ли? Ами като мина около седмица, започнахме да забелязваме, че има нещо гнило. Искам да кажа аз и Джейни. Забелязахме, че почти не се виждаме с Бони и Бийни. Като че ли къщата беше разделена на две — едната половина за мис Кю, Джейни и мен, а другата за Мириам и близначките. Сигурно щяхме да забележим и по-рано, ако отначало не беше такава суматоха, докато ни облекат нови дрехи и ни накарат да спим по цяла нощ и какво ли не още. Но скоро това стана съвсем очевидно: изпращаха ни да играем всички в двора и като дойде време за обяд, Мириам отвеждаше близначките със себе си, а Джейни и аз се хранехме с мис Кю. Така че Джейни попита:
— Защо близначките не се хранят с нас?
— Мириам се грижи за тях, мила — отговори мис Кю.
Джейни я погледна с присвити очи:
— Знам. Но защо да не се хранят тук? И аз мога да се грижа за тях.
Мис Кю отново стисна устни.
— Те са малки цветнокожи момиченца, Джейни — каза тя. — А сега се храни.
Но това не беше никакво обяснение нито за Джейни, нито за мен и аз казах:
— Искам да ядат с нас. Сам каза да бъдем заедно.
— Но вие сте си заедно — опита се да ни убеди мис Кю. — Живеем в една и съща къща, ядем една и съща храна. И нека повече да не говорим по този въпрос.