— Престани. Ще се нараниш.
— Заслужавам си го.
— А? — каза Стърн.
Станах, отидох до бюрото и си налях вода.
— Сега какво да правя?
— Кажи ми какво направи, след като я уби — оттогава до момента, в който влезе тук.
— Не много. Това беше снощи. Взех й чековата книжка. Върнах се в стаята си някак вцепенен. Облякох се, само обувките не обух, взех ги в ръка. Излязох навън. Вървях дълго, мъчейки се да си събера мислите. Когато отвориха, отидох в банката. Осребрих чек за хиляда и сто долара. После ми хрумна да потърся помощ от психиатър, целия ден търсих, после дойдох тук. Това е всичко.
— Не беше ли трудно да осребриш чека?
— Никога нямам затруднения да накарам хората да направят каквото искам.
Той изръмжа изненадано.
— Зная какво си мислите — че не съм могъл да накарам мис Кю да прави това, което аз искам.
— И това — призна той.
— Ако го бях направил, тя вече нямаше да е мис Кю — казах аз. — А чиновникът в банката — просто го накарах да си бъде само банков чиновник и нищо повече.
Погледнах към него и едва сега разбрах защо през цялото време върти лулата из ръцете си — за да гледа надолу към нея и да не мога да виждам очите му.
— Ти си я убил — започна той и аз разбрах, че сменя темата — и по този начин си унищожил нещо, което е било ценно за теб. Но то сигурно не е било толкова ценно, колкото възможността да възстановиш връзката си с другите деца. Твоят проблем се състои в това, че не можеш да определиш колко ценна е била тази връзка. — Той вдигна глава. — Така ли е?
— Горе-долу.
— Знаеш ли кое единствено кара хората да убиват? — Тъй като не отговорих, той каза: — Инстинктът за самосъхранение. Да спасиш себе си или нещо, което идентифицираш със себе си. Това не се отнася за твоя случай, защото животът при мис Кю е бил много по-благоприятен за оцеляването както на всеки един поотделно, така и на всички ви като цяло.
— Тогава може би не съм имал основателна причина да я убия.
— Щом си го направил, значи си имал. Просто още не сме я открили. Всъщност ние знаем причината, но не знаем защо тя е била толкова важна. Отговорът е някъде в теб.
— Къде?
Той стана и започна да се разхожда.
— Имаме един доста последователен разказ за твоя живот. Разбира се, фактите са смесени с измислици и за някои моменти не знаем подробности, но имаме начало, среда и край. Не съм много сигурен, но ми се струва, че отговорът се крие в този мост, по който ти отказа да минеш преди малко. Спомняш ли си?
Разбира се, че си спомнях. Но отвърнах:
— Защо не опитаме нещо друго?
— Защото ти току-що го каза — обясни той спокойно. — Защо избягваш този епизод?
— Недейте да преувеличавате нещата — казах аз. От време на време започваше да ме дразни. — Това ми е неприятно. Не знам защо, но ми е неприятно.
— Там се крие нещо и като го раздразниш, то се съпротивлява. Всичко, което се мъчи да остане скрито, може да се окаже това, което търсим. Нали търсим нещо скрито?
— Да — отговорих аз и отново усетих как ме обзема слабост и ми прилошава, но успях да се преборя с това усещане. Реших, че вече нищо не може да ме спре.
— Хайде да го намерим — казах аз и легнах.
Той ме остави известно време да гледам тавана и да слушам тишината, после каза:
— Намираш се в библиотеката. Току-що си срещнал мис Кю. Тя ти говори нещо. Ти й разказваш за децата.
Лежах съвсем неподвижно. Нищо не се случваше. Всъщност да — започнах да усещам някакво напрежение, което се появи в костите и обхвана цялото ми тяло. Напрежението стана непоносимо, но все още — нищо.
Чух го как стана, пресече стаята и отиде до бюрото си. Правеше нещо там — чуваше се някакво щракане и бръмчене. Изведнъж чух собствения си глас:
Ами, Джейни — тя е на единайсет, като мен. Бони и Бийни са на осем, те са близначки. И Бебето. То е на три.
После чух собствения си писък…
И потънах в нищото.
Ломотех нещо в тъмнината. Скочих и размахах юмруци. Силни ръце ме хванаха за китките, не усукваха ръцете ми, просто ме държаха здраво. Отворих очи. Бях вир-вода. Термосът лежеше търкулнат на килима. Стърн беше клекнал до мен и ме държеше за китките. Престанах да се съпротивлявам.
— Какво стана?
Той ме пусна и се отдръпна, като продължаваше да ме наблюдава.
— Господи, какъв пристъп! — каза той.
Хванах се за главата и изпъшках. Той ми хвърли една кърпа за лице, аз я използувах.
— Какво ме връхлетя така?
— През цялото време те записвах на магнетофон — обясни той. — И като не можа да се настроиш, използувах собствения ти глас, за да те тласна към спомена. Понякога това върши чудеса.