— И този път извърши чудо — изръмжах аз. — Струва ми се, че ми изгоря бушонът.
— Нещо такова. Само една трескава стъпка те делеше от това, което не искаш да си спомниш, и ти се остави да загубиш съзнание, за да не я направиш.
— И от какво сте толкова доволен?
— Последна отчаяна съпротива — каза той кратко. — Вече го имаме. Само още един опит.
— Почакайте. Последната ми отчаяна съпротива ще бъде да се строполя мъртъв.
— Няма. Този епизод е бил дълго време в подсъзнанието ти, без да ти навреди.
— Така ли?
— Поне не чак толкова, че да те убие.
— А откъде знаете, че няма да ми навреди, като го измъкнем оттам?
— Ще видиш.
Погледнах изкосо нагоре към него. Изглежда, си разбираше от работата.
— Сега знаеш много повече за себе си отпреди — обясни той меко. — Можеш и сам да правиш такива сеанси. Можеш да преценяваш това, което излиза на повърхността на съзнанието ти. Може би не съвсем, но достатъчно, за да се предпазиш. Не се страхувай. Довери ми се. Аз съм в състояние да го спра, ако стане опасно. А сега просто се отпусни. Гледай към тавана. Опитай се да усетиш пръстите на краката си. Не ги гледай. Гледай право нагоре. Пръстите, големите пръсти на краката. Не мърдай пръстите си, чувствувай ги. Започни да броиш от големите пръсти. Едно, две, три. Почувствувай този, третия пръст. Почувствувай пръста, чувствувай го. Чувствувай как той омеква и се отпуска, отпуска се, отпуска се. Пръстът до него, и на двата крака, също се отпуска. Той е така отпуснат, защото всичките ти пръсти са отпуснати…
— Какво правите — викнах аз.
Той продължи със същия копринен глас:
— Ти ми се доверяваш и пръстите ти ми се доверяват. Те всички са отпуснати, защото ми се доверяваш. Ти…
— Вие се опитвате да ме хипнотизирате. Няма да позволя!
— Ти сам ще се хипнотизираш. Всичко правиш ти самият. Аз само соча начина. Насочвам пръстите ти по пътя. Само насочвам пръстите ти. Никой не може да те накара да отидеш някъде, ако ти самият не искаш, а ти искаш да вървиш накъдето сочат пръстите ти, твоите отпуснати пръсти, твоите…
И тъй нататък. А къде бяха монотонно полюшващите се златни висулки, блясъкът в очите, мистичните пасове? Седеше така, че дори не го виждах. Нали трябваше да ми говори, че ми се спи, че се унасям. Всъщност той знаеше, че не ми се спи и не искам да заспивам. Исках да съм само пръсти. Исках да съм отпуснат, само един отпуснат пръст. Пръстът не мисли, той само върви, върви, върви, върви единайсет пъти, единайсет, аз съм на единайсет…
Като че ли се разделих на две и това не ми беше неприятно — едната ми половина наблюдаваше как другата половина влиза в библиотеката, мис Кю се навежда към мен, но не твърде близо; вестникът шумоли на стола под мен, едната ми обувка е събута и пръстите ми висят отпуснати… Странно. Това беше хипноза, но аз бях в пълно съзнание — знаех, че лежа на кушетката и Стърн ми говори тихо и монотонно, можех да се обърна, да седна, да му говоря или да изляза, ако искам, но аз не исках. Ако това било хипнозата, аз съм изцяло за. Бих опитал. Не изглежда опасно.
Там на масата аз съм с нагласата да видя, че позлата от цветята цъфти по кожата и ще мога да стоя до масата с теб, с мис Кю, с мис Кю…
— … Бони и Бийни са на осем. Те са близначки. И Бебето. То е на три.
— Бебето е на три — каза тя.
Имаше някакъв натиск, нещо се разтегна… разкъса се. Сред агонията изблик на екстаз удави болката и всичко свърши.
Това беше. Всичко — само в един миг.
— Бебето е на три? И моето бебе щеше да е на три, ако го имаше…
Отварям се за тебе, Сам. Отварям се, толкова достатъчно ли е?
Ирисите му — като колела. Сигурна съм, че се въртят, но не съм ги улавяла. Тази невидима сонда, която излиза от мозъка му през очите и прониква в моите очи. Дали знае какво означава това за мен? Дали изобщо го интересува? Не знае и не го интересува — изпразва ме и аз отново се пълня по негово желание, той пие и чака, и пак пие, но никога не поглежда към чашата.
За пръв път го видях в гората, сред пущинаците. Танцувах и вятърът ме галеше. Обърнах се и го видях да стои в сянката на листата и да ме гледа. Намразих го. Не моята гора, не тази моя долчинка, обсипана със златни звезди, обрасла с гъста папрат — танца ми отне той, скова го завинаги с присъствието си. Затова го намразих, намразих го, застанал до глезени в нежната мокра папрат, приличащ на дърво, с крака-коренища и дрехи с цвета на пръстта. Като спрях, той се раздвижи и отново стана човек, огромна човекоподобна маймуна, мръсно мъжко животно; омразата ми изведнъж се превърна в страх и аз замръзнах на мястото си.